Социализмът е обществена необходимост, спасение, потенциал и бъдеще

В хода на работата по превода и подготовката за печат предлаганата тук книга “Предаденият социализъм”, вниманието ни беше привлечено от редица важни, допълнителни материали, имащи пряко отношение към темата й. Някои от тях решихме да поместим в пълен вид като необходими приложения към нея.

Едното от тях е статията на световноизвестния учен-физик и прогресивен общественик Алберт Айнщайн “Защо социализъм?”. Тя излиза през 1949 год. – времето, когато в периода след Втората световна война се обособява открито реакционната линия на империализма на САЩ към световно господство. Това са годините на мракобесието на “макартизма” и на ожесточени преследвания на политически сили и дейци с прогресивна социалистическа насоченост практически във всички страни на капитала. Именно в такава обстановка се появява и приложеният тук материал на големия учен, който – с помощта на свой стил и аргументи – доказва наложителността от социализъм като жизненоважна, необходима основа за оцеляването и прогресивното развитие на човечеството.

Известната реч на Йосиф Висарионович СТАЛИН пред ХІХ-тия конгрес на ВКП(б) на 14.Х.1952 год. пък развива по-нататък тази идея преди всичко със средствата на конкретния политически анализ.

Първата, относително обособена част на речта, отделя основно внимание на главните въпроси на организираността, сплотеността и координацията в национален и световен план на силите, борещи се против империализма и свързаните с него капиталистическа експлоатация, както и практически постоянната опасност от възникването на нови войни.

Особено значение и в нашето време запазват вижданията на СТАЛИН за водещата сила, “ударната бригада” на тази борба. В годините след Октомврийската революция това бяха СССР, ВКП(б) и вървящата още няколко десетилетия по нейния път КПСС, възникналата след победата над фашизма световна система на социализма. Във времето, в което живеем, въпросът за основната движеща сила, за “ударната бригада” на революционната борба стои отново и следва срочно да бъде решаван както в научно-теоретичен, така и в конкретния план на непосредствените обществено-политически действия.

Изключително значение в този смисъл придобиват развитите във втората част на речта насоки за стратегията и тактиката на прогресивните сили и партии, работещи и борещи се в условията на господството на капитала. Тези виждания на СТАЛИН са особено злободневни и актуални днес, когато все по-нарастващата тежест на империалистическия гнет и непосредствени заплахи от унищожителни войни обективно предизвикват необходимостта и създават предпоставки за възникването на уникални противодействащи коалиции не само на социално-класова, но и на общонационални, регионални и международни основи.

В този смисъл поместените по-долу мисли на две от безусловно най-утвърдените личности на нашето време представляват и важна част от своебразното им общо-хуманитарно и обществено.-политическо завещание към човечеството. Неоспоримият оптимистичен тон на мисълта на тези двама гении, неопровержимият характер на аргументите им са пълно опровержение и безусловна присъда над всички онези, които през последните петнайсетина години неуморно се опитват да “доказват” (навярно преди всичко – на самите себе си), че социализмът бил “рухнал” поради “несъстоятелността” на самите си тези като теория и учение или защото бил “изчерпал потенциала си” като обществено-икономическа и политическа практика.

Кога, всъщност, социализмът разполагаше с повече сили и с повече доказателства за своите възможности и потенциал? През следвоенната 1949 година, когато току-що се създаваше световната социалистическа система, а страните в нея – и преди всичко СССР – преживяваха тежките години на следвоенното възстановяване? Или – през 1989 година?

Всички конкретни показатели на обществено-икономическото развитие, геостратегическото и непосредственото военно съотношение на силите между него и империализма бяха безусловно несравнимо по-благоприятни във втория случай. Тогава обаче липсваше конкретната политическа воля да се защитава, заздравява и развива по-нататък вече построеното и отвоюваното.

Нещо повече – беше се утвърдила нагласата то да бъде на всяка цена разрушено, унищожено, оплюто и предадено на забвение.

Точно това беше невъзможно обаче както през 1949 г., така и през 1952 г. И там беше отговорът на “загадката” защо социализмът тогава и преди, а и през следващите няколко десетилетия можеше да побеждава и да се утвърждава както в конкретните условия на редица страни, така и в света като цяло.

Новото зараждане и организационно-политическото утвърждаване на една подобна ВОЛЯ ще стане безусловно предпоставка и гаранция за поредни превъплъщавания на социалистическия обществено-икономически строй и система и при сегашните и бъдещи условия.

Общият тон и конкретният ход на мислите на тези две приложения несъмнено също ще помогнат за това.

Заедно с тях добавяме още един съвременен материал на същата тема, чийто автор е наш съвременник. Както създателите на предлаганата тук книга, той също от западна страна. Наистина , парадоксално е, че изглежда там – поне сред пишещите хора - са повече отколкото у нас онези, които си дават ясна сметка какво точно е изгубила човечеството – а и те самите – с унищожаването на СССР и социалистическата система в Източна Европа. Дано по-скоро това започне да се осъзнава и от повечето от непосредствено потърпевшите хора и у нас от това неповторимо БЕДСТВИЕ и невъобразимо предателство.

Защото СОЦИАЛИЗМЪТ е не само ОБЩЕСТВЕНА НЕОБХОДИМОСТ за прогресивното развитие на човечеството, но и ЕДИНСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ за милиарди хора от него (включително и няколко милиона от нас), които иначе са ОБРЕЧЕНИ на преждевременно унищожаване в изгода на интересите на капитализма и империализма. Заедно с това социалистическото устройство на обществото създава възможности за такава ефикасна организация на човешките, материални, духовни и природни ресурси и възможности на планетата, която може да осигури пълноценен и щастлив живот и бъдеще на огромното болшинство от днешните и бъдещи поколения.


ЗАЩО СОЦИАЛИЗЪМ?

Алберт Айнщайн (1949 год.)


Струва ли си да се изказва за социализма човек, който не е специалист по икономически и социални въпроси? Поради редица причини смятам, че отговорът на този въпрос е “Да, струва си!”

Нека отначало да разгледаме този въпрос от гледна точка на научното знание. На пръв поглед може и да изглежда, че между астрономията и икономиката, например, няма съществени методологически различия. И в астрономията, и в икономиката учените се стремят да открият общите закони за определена група явления, за да разберат по-ясно връзката между тях. Но фактически такива методологически различия съществуват. Откриването на общи закони в областта на икономиката се затруднява от обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления са обект на въздействието на много фактори. Поради тази причина оценката на всяко едно от тях е много трудна.

Освен това добре известно е, че опитът, насъбран от началото на т.н. цивилизован период от човешката история беше в значителна степен ограничен и подложен на влиянието на причини, нямащи нищо общо с икономиката по същество. Например, повечето велики държави се появяват на бял свят в резултат на завоевания. Народите завоеватели се обявяваха юридически и икономически за управляващи класи на завоюваната страна. Те присвояваха за себе си монополното право на владение на земята и избираха управляващи и жреци само от своите хора. А те – благодарение на контрола над образованието, концентриран в ръцете им - осигуряваха запазването на класовото разделение във времето и създаваха система от ценности, която оформяше поведението на хората в обществото, в повечето случаи без те да разберат това.

Тази историческа традиция остава в сила и днес. Никъде все още не сме преодолели онова, което социологът Торстен Веблен нарече “хищническа фаза” на човешкото развитие. Наличните днес факти произхождат от нея, а законите, които можем да изведем от тези факти, са неприложими към други фази. Но тъй като целта на социализма е точно преодоляването на тази хищническа фаза на човешкото развитие заради следващата, по-висока степен на развитие, то днешната икономическа наука не е способна да изясни характерните особености на бъдещото социалистическо общество.

Социализмът е насочен към определена социално-етична цел. Науката пък, в нейното частно разбиране, не е способна да създава цели. Нещо повече – самата тя не е в състояние и да ги възпитава у човека. В най-добрият случай науката може да предостави средствата за достигане на определена цел. Самите цели обаче се пораждат у хора с високи етични идеали. И ако тези цели не са мъртвородени, а притежават жизнена сила, то те се приемат и осъществяват от онези маси хора, които полусъзнателно определят бавната еволюция на обществото.

Ето защо когато става въпрос за проблеми, касаещи човека, трябва да внимаваме да не преувеличаваме значението на точната наука и частнонаучните методи. И не следва да се смята, че само експертите имат право да изказват мнения по явленията, влияещи на обществото.

В наше време все повече са гласове, които твърдят, че човешкото общество се намира в състояние на криза и няма стабилност. Характерно за една такава ситуация е, че хората изпитват безразличие или дори враждебност към групите, към които принадлежат, били те големи или малки.

Неотдавна, например, разговарях с един наистина умен и благоразположен човек относно проблема за опасността от избухването на нова война. Отбелязах, че този път тя може да представлява реална опасност за самото съществуване на човечеството и споделих мнението, че за избягването й ще е необходима мобилизацията на всички народи е съществуването на съответна международна организация, посветена на тази цел *. За мое голямо учудване реакцията на събеседника ми на всичко това беше: “А защо, всъщност, Вас така силно Ви тревожи възможността за изчезването на човешката раса?”

В условията на ядрения монопол и все още съществуващото превъзходство на САЩ в тази област, дори изказването на подобен род разсъждения е било оценявано като проява на “нелоялност”, “предалтелсдтво на националните интереси” и съпричастност към “международна комунистическа конспирация. – Доп. пр.

Убеден съм, че преди сто години едва ли някой би бил в състояние да изкаже подобно нещо. Това може да бъде сторено само от човек, който е изгубил всякаква надежда да изгради в себе си някаква система на вътрешна уравновесеност и баланс. От такава мъчителна самотност и изолация в наше време страдат толкова много хора, че е редно да се запитаме: “А къде, всъщност, е причината за подобно положение и какъв може да бъде изходът от него?”

Колкото и трудни да изглеждат отговорите на подобен вид въпроси, според мен те следва да бъдат търсени в самата сложна и противоречива природа на човека. По същността си той е едно колкото стремящо към самота, толкова и социално, реализиращо се в общество от себеподобни, същество. В своята самотност човекът се старае да осигури защита на самия себе си и на възможността за съществуване на най-близките му хора, да удовлетворява собствените си желания и да развива дадените му по рождение способности.

Като социално същество пък той търси любовта и признанието на останалите хора. Стреми се да споделя техните радости и удоволствия, скърби или нещастия, полага усилия да направи нещо за подобряването на живота им.

Наличието именно на тези два вида разнородни, а често – дори и противоречащи си стремежи и склонности, определят, в крайна сметка, специфични и особен характер на природата на човека. Конкретните измерения и колебания на различните съотношения между тях пък определят както степента на личното вътрешно равновесие и устойчивост, която той може да постигне, така и величината на личния му принос за общото благополучие и развитие на цялото общество.

Не е изключена вероятността голяма част от тези два основни типа подбудителни сили и стремежи на човешката природа и различните комбинации и съотношения между тях да се определят и предават по наследство. Личностното изграждане на човека обаче в решителна степен се оформя преди всичко под въздействието на непосредственото обкръжение, в което той расте и се развива. По този начин съществуващата структура на обществото и традициите му посредством оценките си, които дават на една или друга разновидност на човешкото поведение, най-съществено въздействат и определят както окончателния му облик, така и по-нататъшното му функциониране и развитие.

За отделния човек абстрактното понятие “общество” означава преди всичко сумата от преките и косвените му отношения както към непосредствените съвременници, така и към хората от отминалите поколения. Всеки човек поотделно има определени склонности и способности да чувства и усеща, да желае, мисли и работи.

Във физическото си, умствено и емоционално съществуване обаче той дотолкова е зависим от обществото, че вън от него практически не е възможно нито да разберем, нито дори да размишляваме за човека. Именно чрез обществото и посредством него човек получава необходимата му храна, дрехи, жилище, инструменти за труда си. Вътре в обществото се развиват и придобиват смисъла си и езикът, формите на мислене и по-голямата част от съдържанието им. Нещо повече, самият живот на човека се появява и става възможен благодарение на труда, приноса и постиженията на много милиони други хора както днес, така и в миналото. В своята съвкупност, в края на краищата, те и представляват онова, което се крие зад иначе толкова кратката дума “общество”.

Поради това става очевидно, че с течение на времето зависимостта на човека от обществото е придобила характера и силата почти на природен фактор, който не може нито да бъде отменен, нито омаловажен. На пръв поглед се получава нещо, твърде много наподобяващо живота на мравките и пчелите .

Докато при тях обаче жизнените процеси в огромна степен са предопределени и се управляват от твърдо установени наследствени инстинкти, типовете социално поведение и взаимоотношенията между хората са изключително разнообразни и подлежат на значителни изменения.

Такива човешки качества като наличието на памет, способността за общуване чрез речта и за създаването на множество и нови комбинации от вече известните му и достъпни условия и факти, са дали възможност на човечеството да развива и такива форми на жизнена дейност, които не са продиктувани просто от непосредствената биологическа необходимост. Те намират израз в разнообразните традиции, обществени институти и организации, в литературата, научните и инженерни постижения, в произведенията на изкуството.

Всичко това дава ключ към разбиране на начините, посредством които човек в определена степен – с помощта на съзнателните си мисли и желания – е в състояние да оказва въздействие върху своя живот чрез поведението и действията си.

В момента на раждането си човек наследява определена своя БИОЛОГИЧЕСКА КОНСТРУКЦИЯ, свойства и възможности. Те са резултати и следствия на природните подбудителни сили, присъщи на човешкия род, и като такива в общи линии си остават фиксирани и практически неизменни. Заедно с тях обаче в процеса на живота си човек придобива и определена КУЛТУРНА КОНСТРУКЦИЯ, качества, свойства и възможности. Той ги получава и развива в хода на общуването си, а така също и в резултат на множество други влияние и въздействия. Тези свойства и качества, тази КУЛТУРНА КОНСТРУКЦИЯ, от една страна, в много по-голяма степен подлежат на промени и изменения, о в друга – решително влияят и определят процесите и характера на взаимоотношенията между човека и обществото.

Резултатите от сравнителните изследвания на съвременните открития в областта на т.н. “примитивни култури” убедително показват, че видовете СОЦИАЛНО ПОВЕДЕНИЕ при хората могат да имат изключително разнообразие, като при това те в огромна степен зависят от доминиращия в дадено общество тип културен модел на вътрешна организация. Именно върху това се градят и надеждите на онези, които се стремят към облекчаването и подобряването на съдбата на човека.

Хората и човечеството не са ограничени по силата на самата си биологическа конструкция и природа на взаимно унищожение. Не са и БЕЗВЪЗВРАТНО ИЗОСТАВЕНИ на произвола на някаква жестока и безмилостна СЪДБА, чийто корени се намират в същността на самите човешки същества.

Преди да си зададем обаче въпроса как следва да се пристъпи към изменението на човешкото общество и култура така, че животът да започне да носи повече удовлетворение, трябва да си даваме преди всичко сметка за съществуването и на определени типове условия, които просто не подлежат на съществена промяна.

Както вече отбелязахме, сред тях е и самата БИОЛОГИЧЕСКА ПРИРОДА на човека. На фона на много по-поддаващия се на изменения облик на обществото, тя в общи линии не подлежи на резки и забележими изменения. Също така очевидно трудно може да се очаква промяна в динамичния ход на технологическите и демографски процеси, оформили се през последните столетия.

Нарастващата концентрация на населението, чието съществуване във все по-голяма степен зависи от обема и качеството на все по-голям брой и все по-разнообразни стоки, прави абсолютно необходими както наличието на една изключителна степен на разделението на труда, така и на числено увеличаващ се и все по-високо централизиран апарат по управлението и реализацията на производство.

Все по-трудни в сравнение с миналото стават и ще стават възможностите за САМОДОСТАТЪЧНОТО съществуване на отделни, ограничени по численост групи хора. Не би било преувеличение, ако се каже, че процесите на производството и потреблението още днес превръщат планетата и населението й практически в една общност, в нещо ЦЯЛО. Под въздействието на всички тези фактори днес човекът – повече от когато и да било преди – чувства обвързаността и зависимостта си от обществото. Той усеща обаче тази зависимост не като благо или някаква органическа връзка, не като сила, която му служи и го защитава, а по-скоро като ЗАПЛАХА за собствените му естествени права или даже за самото му икономическо и физическо съществуване.

При това положение на все по-нарастваща зависимост на човека от обществото все повече се засилват и заложените в природата му ЕГОИСТИЧНИ ИНСТИНКТИ. В същото време отслабват, а и направо ДЕГРАДИРАТ другите СОЦИАЛНИ подбуди и склонности на човешката същност, изразяващи стремежите към по-голяма степен на общуване.

Тази деградация и ОБЩА и обхваща практически всички слоеве на съществуващото общество, независимо от какви негови “пластове” и “сектори” се намират те. Като стават във все по-голяма степен жертви и “затворници” на собствения си егоизъм, хората започват да се чувстват все по-застрашени и да губят чувството за простите радости на живота.

След като обрисувахме по този начин основното съдържание на ДНЕШНАТА КРИЗА НА ОБЩЕСТВОТО, сега можем да изложим и мнението си относно това, какъв би могъл да бъде изходът от нея. Накратко, след като човек е изгубил усещането за смисъла на живота вследствие на разкъсани или обезсмислени за него връзки с обществото, то единственият начин да го придобие отново е като засили обществените подбуди в себе си и възстанови ПЪЛНОТО СЪДЪРЖАНИЕ на тези връзки.

С други думи, вместо да се опитва безуспешно да се крие и бяга от обществото, което за него все повече придобива измеренията на ГНЕТЯЩОТО ГО ЗЛО, той би следвало да намери начини да засили още повече връзките си с човешката общност с цел да промени както тях, така и самата нея.

Източникът на злото, което представляват за човека днешните обществени връзки, според мен е ИКОНОМИЧЕСКАТА АНАРХИЯ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА ОБЩЕСТВО. Онова, което наблюдаваме в него днес, е как членовете на така или иначе СЪЩЕСТВУВАЩОТО ОГРОМНО ПРОИЗВОДСТВЕНО СЪДРУЖЕСТВО всячески се стремят да се лишават взаимно от резултатите и плодовете на колективния си труд. Особено важно при това е, че въпросният процес се извършва не само и не толкова посредством фактора на грубата сила, колкото вследствие на постоянното действие на правила, установени и закрепени от съществуващия законов ред.

Според него всички необходими производствени мощности за производството както на стоки за потребление, така и на средства за разширено възпроизводство, могат да бъдат – и на практика са - преди всичко ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ НА ОТДЕЛНИ ЛИЦА.

За да опростя изложението си, ще наричам “работници” всички, които не са собственици на средства за производство, макар и напълно да съзнавам, че при подобна класификация ще бъдат допуснати и редица неточности.

Собствениците на средства за производство имат възможността да КУПУВАТ работната сила на работника. Като привежда в движение средствата за производство, работникът създава нова продукция, която СЪЩО става собственост на капиталиста.

Най-същественото в този процес е измерването в действителната им стойност и съотношение между онова, което работникът произвежда, и онова, което му се плаща за това. Тъй като при сега съществуващия ред трудовите договори са “свободни”, то получаваното от работника НЕ СЕ РАВНЯВА на действителната стойност на произведената от него продукция, а се определя от МИНИМАЛНИТЕ НУЖДИ на живота му, от една страна, и съотношението между потребностите на капиталиста от работна сила и общия брой на работниците, конкуриращи се помежду си за предлаганите от него работни места – от друга.

Онова, което е особено важно да се разбере дотук е, че ДОРИ НА ТЕОРИЯ и съгласно съществуващия “правов ред” работната заплата на работника НЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯ от стойността на произведеното от него.

Присъща за частния капитал тенденция е той все повече да се концентрира в ръцете на все по-малко хора. Тази тенденция е свързана както с конкуренцията между капиталистите, така и с чисто техническите особености на развитието на производствените мощности, изискванията на задълбочаващото се разделение на труда и възникването на тази основа на все по-големи производствени единици, които изместват и заместват множеството по-малки.

Вследствие на всички тези процеси в условията на капитализма се оформя една КАПИТАЛИСТИЧЕСКА ОЛИГАРХИЯ. Чудовищната й власт става толкова голяма, че практически не може да бъде ограничена с действащите понастоящем средства и механизми, които сме свикнали да наричаме демократически.

Това е така, тъй като в съвременните западни демократични общества членовете на законодателните органи се избират чрез механизмите на политическите партии. Те пък се намират под влиянието на частните капиталисти, от които в основни линии се и финансират. По този начин капиталистите на практика застават между масата избиратели (електората) и законодателната сфера, която – според демократичните принципи – би следвало да изразява и обслужва техните интереси. В резултат на всичко това народните избраници на практика все по-малко защитават интересите на непривилегированите слоеве от населението.

Освен това, при съществуващите днес условия частните капиталисти неизбежно пряко или косвено държат под контрола си и основните източници за информация като пресата, радиото, образованието и пр. По този начин за отделния гражданин е извънредно трудно - а в повечето случаи и практически невъзможно – да си направи някакви обективни изводи и разумно да използва политическите си права.

Всичко това става вследствие на системата на капиталистическата организация на икономиката и обществото, основаваща се на частната собственост върху средствата за производство и на онова, което се нарича “свободен договор” за труда, тоест, за продажбата на труда на работниците на капиталиста.

(Разбира се, следва да се има предвид, че в живота горната формула обикновено не съществува в “лабораторно чист” вид. Интересите на капиталистите в определени случаи диктуват възникването на различни комбинации между тях и държавата, която те също контролират. В резултат на дълги, ожесточени политически борби на работниците пък на някои от тях им се удава да отвоюват известни подобрения на трудовите договори за определени категории трудещи се.)

Независимо от съществуването на различни вариации и отклонения, изказаният по-горе ОБЩ ПРИНЦИП на организацията на капиталистическата икономика и общество - в общи линии - действат обаче навсякъде.

Преки последствия от него са:

Именно това ИЗКРИВЯВАНЕ И ОБЕДНЯВАНЕ на човешката личност аз възприемам като НАЙ-ГОЛЯМОТО ЗЛО НА КАПИТАЛИЗМА. То не само е просмукано в цялата наша система, но посредством образованието се разпространява и върху следващите поколения. Всички те още от най-ранна възраст се приучават към стремежа за конкуренция, а като първостепенен момент в подготовката им за бъдещата кариера и живот се внушава чувството на преклонение пред успешното трупане на пари.

Аз съм убеден, че съществува САМО ЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ за избавяне от всички тези ужасни злини. Това е създаването на социалистическа икономика и съответстваща на нея образователна система, насочена изключително към постигане на ОБЩЕСТВЕНИ ЦЕЛИ. Средствата за производство в такъв вид икономика принадлежат на цялото общество и се използват от него по план.

Основният механизъм за установяването и функционирането на такова състояние на обществото е икономика, основана на СИСТЕМА ЗА ЕДИННО СТОПАНСКО ПЛАНИРАНЕ. Посредством плановата икономика производството се регулира и поставя в съответствие с потребностите на обществото. Необходимите количества труд се разпределят между всички негови членове, способни да се трудят. По този начин реално се гарантира правото на живот на всеки мъж, жена или дете.

Заедно с това се създават основи за пълноценно развитие на всички дадени от природата заложби и способности на отделния човек. За разлика от ширещите в днешното капиталистическо общество прослава на властта и личния успех, основна цел на образованието при социализма е да възпитава у човек чувство за отговорност не само за себе си, но и за другите.

Социализмът, разбира се, не се изчерпва само с установяване на система, основана на ПЛАНОВА ИКОНОМИКА. Заедно с това пред него стоят за разрешаване редица изключително сложни и исторически уникални по своите мащаби, дълбочина и характер проблеми. Сред тях е, например, така и нерешената от никое от досега съществуващите общества задача за продуктивния и перспективен баланс между обективно все повече разширяващите се и стремящи се към централизация производствени, управленчески и организационно-политически процеси на днешната цивилизация и възможностите за максимално свободен и активен принос и статус в тях на отделната човешка личност. Как да бъдат защитени правата на отделния човек и заедно с това – да се изграждат механизми и възможности и за максимално ефикасното функциониране в полза на обществото на обективно съществуващия управленческо-бюрократичен апарат?

Всичко това са сложни въпроси, но дори само поставянето им придобива изключително важно значение днес, в преходното време, в което живеем. И тъй като в него фактически е наложена една мощна ЗАБРАНА върху свободното обсъждане на каквито и да било въпроси, имащи отношение към социализма, считам, че публикуването на изложените тук мисли, ще се окаже изключително важно обществено дело.

(Превод от руски)


Допълнение от преводача:

Показателно е, че Айнщайн стига до всичките тези заключения, след като е прекарал живота си в условията на капитализма и отлично познава всички негови прояви и особености.

На фона на тези мисли на човека, считан за най-великия физик на съвременната епоха, още по-силно проличава истинската стойност на недоразумението Сахаров, който професионално също е физик. Израснал, отгледан и получил възможно най-добри условия за пълна реализация от социализма, към края на живота си именно той стана символ на най-яростни усилия за неговото злепоставяне и разрушаване. В книгата си “Американо-израелският тероризъм. (Кой и какво заповядва да се говори и върши в съвременния свят)”, издадена през 2003 год. в поредицата “Съвременна световна антибуржоазна мисъл” от издателство “Гилея” в Москва известният съвременен изследовател Израел Шамир - като анализира изказванията и съчиненията, излезли под негово име през този период на живота му - обрисува същността и начина на мислене на Сахаров по следния начин: “… беден, слаб, банален и плосък човек” (стр. 163).

Лишени от каквато и да била що-годе убедителна фактологическа и логическа аргументация са неговите тогавашни яростни нападки против социализма. Всъщност, съдбата на Сахаров към края на живота му е показателна най-вече за това до каква степен НАРКОЗАТА и НЕПОСРЕДСТВЕНИЯ КОНТРОЛ на империализма, капитализма и ционизма е в състояние да обезличи и принизи чувството за мисъл дори у един професионален учен.



ВДИГНЕТЕ ВИСОКО ЗНАМЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА И НА НАЦИОНАЛНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ

Реч на Йосиф Висарионович Сталин пред XIX конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) 14 октомври 1952 год.

Другари!

Разрешете ми да благодаря от името на нашия конгрес на всички братски партии и групи, чиито представители почетоха конгрес ни със своето присъствие или които изпратиха до конгреса приветствени обръщения - за дружеските приветствия, за пожеланията за успехи, за доверието.

За нас е особено ценно това доверие, което означава готовност да бъде подкрепяна нашата партия в нейната борба за светло бъдеще на народите, в нейната борба против войната, в борбата й за запазване на мира.

Би било погрешно да се мисли, че нашата партия, която стана могъща сила, не се нуждае повече от подкрепа. Това не е вярно. Нашата партия и нашата страна всякога са се нуждаели и ще се нуждаят от доверието, съчувствието и подкрепата на братските народи от чужбина.

Особеността на тази подкрепа се състои в това, че всяка подкрепа на миролюбивите стремежи на нашата партия от страна на която и да е братска партия означава същевременно подкрепа на своя собствен народ в неговата борба за запазване на мира. Когато през 1918-1919 година през време на въоръженото нападение на английската буржоазия срещу Съветския съюз английските работници организираха борба против войната под лозунга "Долу ръцете от Русия!", това беше подкрепа, подкрепа преди всичко на борбата на своя народ за мир, а след това и подкрепа на Съветския съюз. Когато другарят Торез или другарят Толиати * заявяват, че техните народи няма да воюват против народите на Съветския Съюз, това е подкрепа, преди всичко подкрепа за работниците и селяните на Франция и Италия, борещи се за мир, а след това и подкрепа на миролюбивите стремежи на Съветския съюз. Тази особеност на взаимната подкрепа се обяснява с това, че интересите на нашата партия не само не противоречат, а, напротив, сливат се с интересите на миролюбивите народи. Що се отнася до Съветския съюз, то неговите интереси са въобще неотделими от делото на мира в целия свят.

* Морис Торез и Палмиро Толиати тогава са били ръководителите съответно на Френската и Италианската комунистически партии. – Бел. пр.

Понятно е, че нашата партия не може да остава длъжна към братските партии и тя сама на свой ред трябва да им оказва подкрепа, а също и на техните народи в борбата им за освобождение, в борбата им за запазване на мира. Както е известно, тя именно така и постъпва. След като нашата партия взе властта през 1917 година и след като партията предприе реални мерки за ликвидиране на капиталистическия и помешчически гнет, представителите на братските партии, възхищавайки се от смелостта и успехите на нашата партия, я удостоиха със званието "ударна бригада " на световното революционно и работническо движение. С това те изразяваха надеждата, че успехите на "ударната бригада" ще облекчат положението на народите, които пъшкат под гнета на капитализма. Аз мисля, че нашата партия оправда тези надежди, особено през периода на Втората световна война, когато Съветският съюз, като разгроми германската и японската фашистка тирания, избави народите на Европа и Азия от заплахата от фашистко робство.

Разбира се, много трудно беше да се изпълнява тази почетна роля, докато "ударната бригада " беше една-единствена и докато й се налагаше да изпълнява тази челна роля почти сама. Но това е минало. Сега работата е съвсем друга. Сега, когато от Китай и Корея до Чехословакия и Унгария се появиха нови "ударни бригади” в лицето на народнодемократичните страни - сега за нашата партия стана по-леко да се бори, а и работата тръгна по-радостно.


* * *


Особено внимание заслужават онези комунистически, демократични или работническо-селски партии, които още не се дошли на власт и които продължават да работят под ботуша на драконовските буржоазни закони. На тях, разбира се, им е по-трудно да работят. Обаче на тях не е толкова трудно да работят, както беше трудно на нас, руските комунисти, през периода на царизма, когато най-малкото движение напред се обявяваше за най-тежко престъпление. Обаче руските комунисти устояха, не се изплашиха от трудностите и победиха. Същото ще стане и с тези партии.

Защо все пак на тези партии няма да бъде толкова трудно да работят в сравнение с руските комунисти през царския период ?

Първо, защото те имат пред очите си такива примери на борба и успехи, каквито съществуват в Съветския съюз и в народнодемократичните страни. Следователно, те могат да се учат от грешките и успехите на тези страни и с това да облекчат своята работа.

Второ, защото самата буржоазия - главният враг на освободителното движение - стана друга, измени се сериозно, стана по-реакционна, загуби връзките си с народа и с това се отслаби. Понятно е, че това обстоятелство също така трябва да облекчи работата на революционните и демократичните партии.

По-рано буржоазията си позволяваше да либералничи, отстояваше буржоазнодемократичните свободи и с това си създаваше популярност сред народа.

Сега буржоазията се опитва също да прави опити да играе с така наречените "свобода на личността и демокрация".

Сега от либерализма не е останала и следа. Няма вече така наречената "свобода на личността" - права на личността се признават сега само за ония, които имат капитал, а всички други граждани се считат за суров човешки материал, годен само за експлоатация. Потъпкан е принципът на равноправието на хората и нациите, той е заменен с принципа на пълноправието на експлоататорското малцинство и безправието на експлоатираното мнозинство на гражданите. Знамето на буржоазнодемократичните свободи е захвърлено като ненужно. Аз мисля, че това знаме ще трябва да повдигнете вие, представителите на комунистическите и демократичните партии, и да го понесете напред, ако искате да съберете около себе си мнозинството от народа. Вече няма кой друг да го вдигне.

По-рано буржоазията се считаше за ръководител на нацията, тя отстояваше правата и независимостта на нацията, като ги поставяше "над всичко". Сега не е останала и следа от "националния принцип". Сега буржоазията, както сега, продава правата и независимостта на нацията за долари. Знамето на националната независимост и националния суверенитет е захвърлено като ненужно. Няма съмнение, че това знаме ще трябва да го вдигнете вие, представителите на комунистическите и демократичните партии, и да го понесете напред, ако искате да бъдете патриоти на своята страна, ако искате да станете ръководна сила на нацията. Вече няма кой друго да го вдигне.

Така стои работата сега.

Понятно е, че всички тези обстоятелства трябва да облекчат работата на комунистическите и демократичните партии, които още не са дошли на власт.

Следователно, имаме всички основания да разчитаме на успехи и на победа на братските партии в страните на господството на капитала.

Да живеят нашите братски партии!

Да живеят и да бъдат здрави ръководителите на братските партии!

Да живее мирът между народите!

Долу подпалвачите на война!


(Речта на Й. В. СТАЛИН е била посрещната, изпратена и нееднократно прекарвана от бурни аплодисменти и овации.

Това беше последната реч на СТАЛИН пред партиен конгрес, а по нещастно за цялото човечество стечение на обстоятелствата, ХІХ-ият конгрес на ВКП(б) се оказа и последния, проведен под негово ръководство.)



Възхвала на червените

Стивън Гауанс

19.10.2004 г.

По време на седемте десетилетия на съществуването си – и независимо от принудата да отделя много време за подготовка, воюване и възстановяне от войни – Съветският съюз успя да изгради едно от най-великите постижения в човешката история: голямо индустриално общество, което премахна по-голяма част от неравенството по отношение на богатството, доходите, образованието и възможностите – онова неравенство, което го предхождаше, което дойде след него и което се конкурираше с него. Съветският съюз създаде общество с безплатно здравеопазване и образование през всички етапи на обучението до завършване на университет – при това студентите получаваха стипендии, с които наистина можеше да се живее! Общество, в което наемите, услугите и общественият транспорт бяха на символични цени, тъй като социалистическата държава поемаше основната тежест на плащанията – и същото се отнасяше до книгите, списанията и културните събития! Общество без инфлация, щедри пенсии и реални грижи за децата!

Към 1933 год., когато капиталистическият свят беше затънал в унищожителна икономическа криза, Съветският съюз обяви пълното премахване на безработицата и съветското общество не позна ужасяващия й бич през следните пет десетилетия и половина докато там имаше социализъм.

Комунистите установиха много по-стабилно социално осигуряване от скандинавския тип социална демокрация – при това го постигнаха с по-малко ресурси на разположение и при по-ниско ниво на развитие – и независимо от неуморните усилия на капиталистическия свят да провали социализма.

Съветският социализъм беше – и остана! – модел за човечеството: той показа какво може да бъде постигнато извън ограниченията и противоречията на капитализма.

Но към края на 80-те години контрареволюция помете социалистическа Източна Европа, а в Съветския съюз Горбачов усърдно демонтираше опорите на съветския социализъм.

Някои очакваха наивно, сляпо, глупаво в резултат на разрушителните действия на Горбачов да се стигне до процъфтяващо консуматорско общество, в което съветските граждани с големи банкови сметки от новите приходи от новите работни места ще се приземят в жизнена и ефективна пазарна икономика, ще наводнят многоцветните, луксозни супермаркети, за да избират от натъпканите със стоки рафтове. Други пък си представяха избуяването на нова ера на процъфтяваща многопартийна демокрация и широки граждански свободи в съжителство с обществена собственост на значимите върхове на икономиката – модел, свързан много повече с утопичното фантазиране отколкото със суровата реалност.

Разбира се, нито едно от големите обещания на контрареволюцията не беше спазено. И докато в началото на 90-те години унищожаването на социализма в Съветския съюз и Източна Европа беше прокламирано – не на последно място и от “левите” интелектуалци в САЩ – за голяма победа на човечеството, днес, повече от десетилетие по-късно, няма нищо за празнуване и тържествуване.

Разрушаването на социализма беше катастрофа, една голяма измама, която не само не реализира обещаното, но причини непоправима вреда и5 в предишните социалистически страни, и на Запад. Милиони бяха хвърлени в унизителна, мъчителна бедност, империализмът беше освободен от задържащото въздействие на социалистическия блок, надниците и социалните придобивки на Запад се сринаха под натиска на засилената конкуренция за работни места, удавени в потока безработни, нахлуващи от бившите социалистически страни – където дотогава – и съвсем правилно! – безработицата беше едва ли не ругателна дума. Безброй гласове в Русия, Румъния, Източна Германия и навсякъде оплакват откраднатото от тях – и от човечеството като цяло. “Ние живеехме по-добре при комунизма. Имахме работа. Имахме сигурност.” А пред заплахата за работните места - заплаха, олицетворена от пълноводния мътен поток безработни имигранти от Източна Европа - работниците в Западна Европа бяха принудени да се съгласяват на по-дълъг работен ден, по-ниски надници, на орязване на социалните им придобивки. Днес те водят отчаяните борби на хванати в капан, където победите са малко, а пораженията много. И тези западни работници живяха по-добре – някога - в миналото…

Но това дотук разкрива само едната страна на историята. Други – инвеститорите и корпорациите, които превзеха новите пазари и възможности за печеливши инвестиции и касират печалбите от ниската стойност на труда, естествен резултат от многократно усилената конкуренция за работни места – имат добре обосновани причини за тържество. Същото се отнася и за феодалния и промишлен елит на старите режими в бившите социалистически страни, които получиха обратно именията и фабриките си. Но те са малцинство. Защо останалите от нас трябва да празнуваме собственото си унищожение?

Преди разрушаването на социализма повечето от хората по света бяха защитени от колебанията и характерната обща несигурност на глобалния капиталистически пазар благодарение но системата му на централно планиране и поддържаните от нея високи ограничителни митнически бариери. Но когато социализмът в Източна Европа и Съветския съюз беше разрушен, а Китай замарширува решително надолу по пътя към капитализъм, незащитената работна сила на разположение на транснационалните корпорации се увеличи многократно. Днес тя им се предлага унизително евтино. Не е нужно да си висококвалифициран специалист, за да разбереш какво означава това за американските работници и тези в Германия, Англия и другите западни страни: усилена конкуренция на всички срещу всички за ограничен брой работни места. И неминуемо приходите падат, отвоюваните придобивки ерозират и работните часове се удължават. И, естествено, печалбите на капиталистите нарастват главоломно.

Нарастващата конкуренция за работни места вече принуждава работниците от Западна Европа да приемат по-ниско заплащане. Работниците в Дамлър-Крайслер, Томас Кук и други фирми работят повече часове, а в някои случаи и за по-ниско заплащане и без каквито и да било допълнителните добавки – за да запазят работните си места и предотвратят преместването на производствените линии в Чехия, Словакия или някои други бивши социалистически страни – същите, които под управлението на Червените осигуряваха работа за всички. Повече работа за по-малко пари е прекрасен резултат за корпоративната класа – точно същият беше постигнат от фашистите в Германия и Италия за местните капиталисти през 30-те години. Да, методите бяха различни, но антикомунизмът на съвременните последователи на Мусолини и Хитлер, от друга страна, се оказа точно толкова полезен за осигуряване на същите реакционни цели. Никой от онези, превърнати днес в роби, напълно зависими от игрите на пазара на работна ръка – включително работниците от Съединените щати – не следва да празнува унищожаването на комунизма.

Може би някои от нас още не знаят, че всички ние, обикновените хора, бяхме жестоко ограбени. А може би някои не бяха. Да вземем за пример радикалния историк от САЩ Хауърд Зин (Howard Zinn), който – заедно с много други изтъкнати “леви” интелектуалци - поздрави отхвърлянето на комунизма с възторг. (1) Доскоро съм се възхищавал - както много други - от книгите на Зин, от статиите му и активната му обществена ангажираност. Смятам, че яростният му антикомунизъм е типичен за т.н. “леви” интелектуалци в Съединените щати. Не трябва да се изненадваме, че в една среда толкова враждебна към комунизма, демонстрацията на антикомунизъм се превръща в стратегия за оцеляване от всички, които се стремят към установяване на връзки с и запазване на репутациите си сред една по-голяма (и истерично антикомунистическа) публика.

Но е възможно да има и друга причина за антикомунизма на онези, чийто политически възгледи ги правят уязвими за обвинения в симпатии и меко отношение към комунизма. Сред т.н. инакомислещи в собственото им общество се наблюдава естествена тенденция към идентифициране с дисидентите от други общества – а про-капиталистическата, антисоциалистическа западна пропаганда, то се знае, издигна “дисидентите” в социалистическите страни до статуса на герои - особено арестуваните и репресираните по някакъв начин от тамошните държава, упражняваща законното си право на самозащита. За тези хора ограничаването на гражданските свободи някъде има огромно значение - както и ограничаването на собствените им граждански свободи. Например, фактът, че Червените успяха да реализират едно общество на приемлива умереност и икономическа сигурност за ВСИЧКИ, се признава интелектуално като постижение в някаква степен, но то едва ли ще разпали въображението на някой, който се радва на стабилен доход, на уважението на висшестоящите, чиито книги се четат от много хора, а лекциите му имат своя постоянна публика. На такъв човек не се налага да събира отпадъчни въглища в крайградските депа за боклук, за да добави нещичко към мрачното си мизерно съществувание в блатото на бедността. Някои обаче го правят.

Четиринайсетгодишната Карол и дванайсетгодишната й сестра Алина, например, ежедневно ровят в депото за промишлени отпадъци край Свиетокловице в бивша социалистическа Полша. Заедно с баща си там те търсят скрап и долнокачествени въглища – всичко, което може да им осигури няколко долара, за да могат да си купят ежедневната мизерна дажба храна. “При комунизма се живееше по-добре” – въздиша 49-годишният баща на Карол, повтаряйки един рефрен, който се чува непрекъснато не само в Полша, но и във всички други бивши социалистически страни в Източна Европа и Съветския съюз. – “Аз лично работих 25 години в едно предприятие, а сега никъде не мога да намеря работа – каквато и да било работа. Сега се търсят само млади и квалифицирани работници.” (2) Густав Молнар, политически анализатор към Института “Ласло Телеки” изтъква, че “чуждите фирми” в страната му “наемат само хора под 30 години. А това поставя поне половината от населението извън играта” (и живота!). (3) Това сигурно удовлетворява изискванията на чуждите корпорации – а отхвърлянето на социализма може да гъделичка приятно добре охранените интелектуалци от Бостън – но е истински разгром за онази част от полското население, което ежедневно рови в планини от индустриални отпадъци, за да се изхрани. При социализма “ВИНАГИ имаше работа за ВСИЧКИ”. (4) Имаше и къде да се живее – имаше безплатни училища – имаше и доктори, които вършеха работата си, без да пребъркват алчно джобовете ти. Така че защо Хауърд Зин се радва на разрушаването на комунизма?

Ясно се вижда, че разгромът на социализма не донесе нищо добро на мнозинството от хората. Днес, повече от десетилетие след контрареволюцията в Източна Европа, 17-те бивши социалистически страни са неизмеримо по-бедни. В Русия бедността е три пъти по-голяма и по-дълбока. Едно дете на десет – а това прави три милиона руски деца – живеят като скотове, недохранени, облечени в дрипи, гаснат – ако имат късмет – в мръсни, мизерни апартаменти. Само в Москва от 30,000 до 50,000 деца спят по улиците. Продължителността на живота, образованието, неграмотността в зряла възраст и доходите са в небивал упадък. Доклад от Европейската организация за защита на децата, написан през 2000 год., изтъква, че 40 % от населението на бившите социалистически страни - тоест, 160 милиона души! – живеят в неописуема бедност. Кривата на смъртността между новородените и туберкулозата се изкачва стремително нагоре и наближава нивото на същите показатели в страните от Третия свят. Според ООН, положението е катастрофично. И навсякъде историята е една и съща. (5, 6, 7, 8)

През 2001 год. руското правителство прокара нов трудов кодекс, с право определен като достоен за ужасяващите времена на Дикенсова Англия. Основната му цел е създаване на благоприятен климат за осигуряване на капиталистите максимални печалби за минимално време. Във връзка с това се премахват социалните и профсъюзни придобивки и гаранции от съветско време, съкращават се отпуските по майчинство, минималната надница достига шокиращи ниски равнища, а работният ден се удължава до “доброволните” 12 часа! (9) “По-добре се живееше при комунистите” – заключава Александър. – “Магазините сега преливат от стоки, но те са недостъпни за обикновения човек.” Виктор скърби за “стабилността на годините с безплатно и всеобщодостъпно здравеопазване, безплатно образование - от детската градина до завършване на университета! - жилищно осигуряване и защитена старост. Сега аз съм лишен от всичко това.” (10) Е, днес – стига да поискат - Александър и Виктор могат свободно да критикуват новото правителство, без да подбират думите си, но това едва ли е компенсираща утеха за ограбения им живот.

Йон Ванчея, румънец, който се мъчи да оцелее с мизерната си пенсия от 40 долара на месец, казва: “Вярно е, че в миналото нямаше много неща за купуване, но сега цените са толкова високи, че не можем да си купим храна – да не говорим за сметките за електричеството.” Повтаряйки думите на много румънци, Ванчея добавя:По времето на Чаушеску животът беше десет пъти по-добър.” (11)

В съседна България 80 % от хората са по-зле сега, в годините на прехода към пазарна икономика. Само 5 % обявяват подобрение на жизнения си стандарт. (12) Мими Виткова, български министър на здравеопазването в продължение на две години в средата на 90-те години, резюмира десетилетието след разрушаването на социализма по следния начин: “Ние никога не сме били богата страна, но при социализма децата ни бяха здрави и добре нахранени. Всеобщата имунизация на българските деца беше държавна грижа и отговорност. Пенсионерите и инвалидите бяха осигурени всички възможности за нормален живот. Всички те получаваха безплатни лекарства. Лечението и в поликлиниките, и в болниците беше безплатно.” Но нещата се промениха, казва тя. “Днес, ако човек няма пари, той няма достъп до лекарска помощ. А повечето хора нямат пари. Икономиката ни е срината до основи.” (13)

В Източна Германия се появи ново явление: ”осталгия” – тоест, носталгия за осигурената работа на стария режим, за безплатното здравеопазване, безплатното образование и държавните университетски стипендии (които покриваха ежедневните разходи), евтините наеми, книгите и списанията на ниски цени, за евтиния обществен транспорт. * По време на “студената война” относителната бедност на Източна Германия в сравнение със западната й част беше приписвана на обществената собственост и централното планиране при социализма – двете основни препятствия за икономиката - според антикомунистите. Но пропагандата удобно игнорира факта, че източната част на Германия винаги е била по-слабо развита от западната, че беше ограбена от ключови човешки ресурси в края на Втората световна война от окупационните сили на САЩ, че Източна Германия понесе основната тежест на военните репарации за Москва. ** (14) Пропагандата твърдеше, че бегълците от Източна Германия търсят спасение от репресиите на брутален режим – и някои от тях може наистина да са били необуздани антикомунисти - но болшинството бяха икономически бегълци, примамени от видимия блясъка на по-проспериращия Запад.

* Това положение в предишната ГДР не пречеше, разбира се, на западната пропаганда да “обяснява закономерните разлики в редица от икономическите показатели между Източната и няколкократно по-голямата от нея Западна част като отрицателно следствие от съществуването на социалистическата система на обща собственост и единно стопанско планиране, макар че именно благодарение на тях беше обезпечено общото успешно следвоенно развитие на ГДР. – Доп. пр.

** Западната пропаганда непрекъснато подчертаваше тежестта на следвоенните репарации за Съветския съюз, представяйки ги едва ли не като буквално прехвърляне на изток на всичко ценно, съществуващо в ГДР. В същото време не се споменаваше нито дума за репарационните плащания и спрямо западните страни от някогашната антихитлерова коалиция, които в никакъв случай не бяха по-малки. Учудващо е, че никъде не се отбелязваха ежедневните факти, когато военнослужещи и граждани на западните страни напускаха ГДР натоварени с огромни количества закупени там евтини стоки, особено детски артикули. – Доп. пр.

Днес никой непредубеден човек не може да каже, че обещанията за богатство и разцвет на Източна Германия бяха реализирани. Несъществуващата преди безработица сега се движи официално в границите на 25 %, наемите скачат до небето, никой не ходи на лекар – освен ако има пари. Промишлената инфраструктура – макар и по-слаба от тази в Западна Германия по време на “студената война”, но все пак развиваща се тогава - днес е почти изчезнала. Населението прогресивно намалява, тъй като потоци икономически бегълци потеглиха на запад в безнадеждно търсене на работа и по-добри възможности за живот. (15) “Казваха ни, че капитализмът е жесток” – спомня си Ралф Кьомерер, работник на Отис Елеватор. – “Оказа се, че това не са били празни думи.” (16) Колкото до приказките за днешните “свободи” на източните германци, Хайнц Кеслер, бивш министър на отбраната на Източна Германия, заявява язвително: “Милиони хора от Източна Европа сега са свободни от работа, свободни от безопасни улици, свободни от здравеопазване, свободни от социална осигуреност.” (17) И все пак Хауърд Зин се радва, че комунизмът е рухнал. И нищо чудно – той не живее в Източна Германия.

Но кои са тези, които живеят по-добре след реставрацията на капитализма? Ото Йелинек, чех, чийто семейство избягва в Канада, когато Червената армия прогонва хитлеристите и в Чехословакия се установява антифашистко правителство. През 80-те години Йелинек става министър в канадското консервативното правителство на премиера Мълрони, което застава плътно зад политиката на Рейгън. Днес той живее в Прага и е един от “многото личности с влиятелни позиции в политиката и бизнеса, върнали се в страната”. (18) Какво точно връща Йелинек и нему подобните обратно? “Тези хора разбират, че те по-добре от всеки друг могат да помогнат на нацията ни да премине към пазарна икономика (капитализъм)” – заявява директорът на Института за съвременна история в Прага Олдрих Тюма (19) – друг начин да се каже, че благодарение на връзките си те по-добре от всеки друг знаят къде и как могат да попълнят банковите си сметки. И, разбира се, не може да се игнорира примамката на реституцията – връщане на имоти, някои от които могат да бъдат дадени под наем и превърнати в допълнителен източник на печалби. Йелинек не реституира дома си в Прага – той се оказва посолство, но чешкото правителство го компенсира с “20 акра * имот в околностите на Прага”. (20)

* 1 акър = 4 декара. – Бел. пр.

Вацлав Хавел, драматург, превърнат в президент, произхожда от известно яростно антисоциалистическо семейство от Прага. Бащата на Хавел е богат магнат, занимаващ се с продажби на недвижими имоти и навремето разполагащ и разработващ голям брой имоти в там. Единият от тях е дворецът Луцерна, “място за развлечения… безистени с магазини, театри, киносалони, нощни клубове, ресторанти, бални зали” – според справочника на Фромър. Той се превръща в предпочитано място за развлечение и събиране на новобогаташите” – включително и на Хавел-син, който, отгледан от гувернантка и разкарван с шофьор по града, “прекарва ранните си години по лъснатите мраморни подове на Луцерна”. Но после настъпва трагедията – от гледна точка на Хавелови. Червените национализират Луцерна и другите имоти на семейството и ги предоставят за обществено ползване, лишавайки Хавел-син от възможности за допълнителен брой прислуга. Четири десетилетия по-късно Хавел – вече президент, посрещан с овации от Запада като борец за интелектуална свобода – режисира и контролира масовото връщане на приватизираните имоти, включително Луцерна и другите семейни недвижимости. Както се вижда, антикомунизмът на Хавел се оказва изключително печеливша бизнес инвестиция. Борец за интелектуална свобода ли е той наистина – или разглезена издънка на богато семейство, материално заинтересувано от разрушаването на социализма?

Римокатолическата църква е другата печеливша страна – а това обяснява антикомунистическата позиция на Ватикана. Капиталистическото правителство в Унгария връща на Римокатолическата църква много от национализираните имоти, използвани от социалистическа Унгария в името на общото благо. Връщането на много църковни имоти в Източна и Централна Европа възстановява старата, паразитна роля на църквата – тя отново граби неспечелени с труд богатства под формата на наеми, благодарение на факта, че й е признато правото на притежание на определен имот. Освен това Унгария плаща на Ватикана годишен наем в размер на 9.2 милиона американски долара за църковните имоти, които не може да върне. (21)

Но с изключение на църквата, бившите земевладелци и собственици на други недвижими имоти, и висшите корпоративни служители хората от бившите социалистически страни в тяхното мнозинство не са доволни от загубата на социалистическите придобивки. Според проучване, проведено през 1999 год. (22), три четвърти от руснаците говорят с болка за унищожаването на Съветския съюз. А оценката им на положението в момента е много точна и ясна. Почти 80 % приемат демокрацията като фасада на едно правителство, контролирано от богатите. Мнозинството правилно свързва рязкото си обедняване с реставрацията на капитализма, несправедлива икономическа система, която, твърдят 80 % от анкетираните, произвежда “прекомерни и незаконни неравенства”. (23) Според мнозинството разрешението на проблема е връщане към социализма – дори и това да е свързано с еднопартийно ръководство. Руснаците, оплаква се антикомунистът-историк Ричард Пайпс, нямат американската склонност към многопартийна демокрация и явно не могат да се излекуват от привързаността си към съветските лидери. В друга анкета руснаците бяха помолени да посочат десетте най-велики личности на всички времена от всички народи. Ленин зае второ място, Сталин четвърто (първото място заема Петър Велики). Пайпс изглежда искрено разочарован, че те не избират бившия му “бос”, Роналд Рейгън и е определено раздразнен, че след години скъпоструваща антисоциалистическа, прокапиталистическа пропаганда руснаците продължават да поддържат идеята за ограничаване на частната икономическа активност и изискват “по-голямо участие на държавата в икономиката на страната”. (24)

След като драстично обеднелите народи на бившите социалистически страни скърбят за отнетите им придобивки на социализма, защо не върнат Червените чрез гласуване? В някои страни възстановените комунистически партии получиха правото да управляват. В Русия президентската партия на Путин също е потопена в носталгия за съветския социализъм. “Те успяха да създадат и овластят нова партия, която фактически замества Комунистическата партия на Съветския съюз”, твърди Борис Кагарлицки, директор на Московския институт за изучаване на глобализма. “Тя функционира като старата Комунистическа партия и се държи като нея.” (25)

Но социализмът не може да бъде върнат с едно прещракване на ключ (нито пък въпросната руска партия ще го направи). Бившите социалистически производства са приватизирани и поставени под контрола на пазара. Привържениците на целите и ценностите на капитализма заемат възлови позиции в съответните държави. Икономическите, законови и политически структури са променени и пригодени за задоволяване изискванията на производство за реализиране на частни печалби. Наистина, комунистическите партии имат възможности да действат в границите на многопартийната демокрация, но стожерите на социализма – общата собственост, централното планиране и водещата роля на работническата класа – са демонтирани и изхвърлени, както ни се казва, на бунището на историята. Връщането им ще изисква нещо много по-драстично от простото инсталиране на Червените в капиталистическите парламенти.

* Но кои и какви “червени”? – Бел. пр.

Разбира се, стъпка напред в тази насока не може да бъде предприета, докато решителна част от населението, отвратена и отхвърляща положението днес, се убеди, че е възможно нещо по-добро и прояви готовност да претърпи трудностите на нов преходен период. Това “нещо по-добро” не е утопия, а е наистина възможно – нещо определено по-добро от унищожителната икономическа несигурност, частните (и за много хора недостъпни) здравеопазване и образование, ужасното неравенство. Това “нещо по-добро” беше реалност в Съветския съюз, в Китай (за известно време), в Източна Европа, а днес продължава да го има в Куба – независимо от непрестанните усилия на Съединените щати да го смажат и там.

Не е изненадващо, че Хавел - и нему подобните, чието икономическо и политическо върховенство беше, макар и временно, отхвърлено от Червените - беше и е неуморен борец срещу социализма или че той и другите като него, които се стремяха да унищожат придобивките на революцията, бяха преследвани, принудени да се оттеглят и замълчат и понякога ефективно изолирани от социалистическите правителства. Да се очаква нещо друго означава да се игнорират опитите на враговете на социализма за силово възстановяване на капитализма дори и след като социалистическите сили бяха вече взели властта. Силите на реакцията запазиха парите си, движимата си собственост, привилегиите на по-високото образование и преди всичко друго – международните си връзки. Да им се даде пълна свобода означаваше да им се дадат възможности да организират разгрома на социализма, да получават материална подкрепа от чужбина, за да осъществят контрареволюция и да издигнат отново пазарните принципи и частната собственост до позицията на управляващи икономически правила. Някои борци за граждански права твърдят, че в името на свободата на словото, на събирането и на пресата американците трябва да бъдат свободни да сменят републиканската форма на управление с монархия или – по-близо до същността на въпроса - на германците пък трябва да се разреши да провеждат про-нацистки митинги и демонстрации, да установят про-нацистка преса, да се организират във фашистки политически партии и да се върнат, в края на краищата, към дните на Третия райх.

За да оцелее, всяко социалистическо правителство трябва – по необходимост – да действа репресивно спрямо враговете си. Тази жизнено важна необходимост се демонизира като тоталитаризъм от заинтересуваните от победата на антисоциалистическите сили, от тези, които противопоставят гражданските и политически свободи на един свят, предлагащ достатъчно за всеки, възприемайки тези свободи като върхови постижения на човечеството – или пък от ония с нереалистично разбиране на възможностите за оцеляване на социализма.

Там, където Червените победиха, бяха постигнати значими материални придобивки за болшинството от населението: пълна ангажираност на работната ръка, безплатно здравеопазване, безплатно образование от детската градина до университетската диплома, безплатна и щедро подпомагана от държавата грижа за децата, достъпни жилища, евтин обществен транспорт. Продължителността на живота се повиши, неграмотността беше ликвидирана, премахнати бяха бездомието, безработицата и икономическата несигурност. Расизмът и етническите напрежения бяха намалени почти до пълно изчезване. Драстично намалени бяха неравенствата по отношение на доходите, възможностите за развитие и образование.

Там, където Червените бяха отстранени от власт, процъфтяват масовата безработица, гладът, болестите, неграмотността, бездомието и расовите и етнически конфликти.

Постиженията на комунистите са в интерес на цялото човечество – при това те бяха осъществени при изключително тежки условия - сред непрекъснатата враждебност на Запада и неуморните усилия на бившите експлоататори за възстановяване на капитализма. Това, което Червените постигнаха надминава всичко реализирано от социалните борби на работническата класа в по-високо индустриализирания Запад – при това до много по-голяма степен отколкото можеше да се постигне където и да било другаде по света.

Прикривани или в най-добрия случай тихомълком признавани, но бързо отхвърлени встрани като незначителни, тези постижения са прекалено дълго игнорирани от Запада – и липсват болезнено на хората от страните, където бяха отхвърлени в интерес на възстановяване на богатствата и привилегиите на малцинството.


  1. Хауърд Зин “След Съветския съюз”, коментар на Znet, 02.ІХ.1999 год.

  2. Изоставени от луксозния влак”, “Глоуб и Мейл”, 29.ІІІ.2000 год.

  3. Подкрепата намалява в Чехия, Унгария и Полша”, “Чикаго Трибюн”, 27.V.2001 год.

  4. Пак там.

  5. Епидемия от улични деца превзема руските градове”, “Глоуб и Мейл”, 16.ІV.2001 год.

  6. Според доклада на ООН един милиард страдат от крайна бедност”, “Уърлд Соушълист Уеб Сайт”, 18.VІІ.2002 год.

  7. Асошиейтид Прес, 11.Х.2000 год.

  8. Според доклада на ООН…

  9. Профсъюзен лидер се наслаждава на голяма победа”, “Глоуб и Мейл”, 11.І.2004 год.

  10. В Русия след Съветския съюз всякакъв вид работа е добра”, “Ню Йорк Таймс”, 11.І.2004 г.

  11. Отношението към Чаушеско се променя с влошаване на икономиката”, “Глоуб и Мейл”, 23.ХІІ.1999 год.

  12. Българите се чувстват измамени след 13 години капитализъм”, AFP, 19.ХІІ.1999 год.

  13. България: трибунал разследва военните престъпления на НАТО”, “Уъркърс Уърлд”, 9.ХІ.2000 год.

  14. Жак П. Поулс “Митът за студената война: Америка през Втората световна война”, Джеймс Лоримър и Къмпани, Торонто, 2002, стр. 232-235.

  15. Копнеж за сивите стари дни на Източна Германия”, “Ню Йорк Таймс”, 13.І.2004 год.

  16. Сурови уроци по капитализъм за европейските профсъюзи”, “Лос Анжелис Таймс”, 21.VІІ.2004 год.

  17. Ню Йорк Таймс” от 20.VІІ.1996 год. цитира от книгата на Майкъл Паренти “Черноризци и червени:рационален фашизъм и разгрома на комунизма”, “Сити Лайт Букс”, Сан Франциско, 1997, стр. 118.

  18. Йелинек: “Няма връщане назад”, “Глоуб и Мейл, 15.ІV.2002 год.

  19. Пак там.

  20. Пак там.

  21. Държавният департамент на САЩ” “Резюме за реституцията в Централна и Източна Европа”, 10.ІХ.2003 год.

www.state.gov/p/eur/rls/or/2003/31415.htm

  1. Ричард Пайпс: “Бягство от свободата: какво мислят и искат руснаците”, “Форин Афеърс”, май-юни 2004 год.

  2. Пак там.

  3. Пак там.

  4. Партията на Путин – ехо от комунистическото минало”, “Глоуб и Мейл”, 6.ХІІ.2003 год.


Превод от ангийски



Красноречивото признание на един ренегат

Реч на Горбачов в американския университет в Анкара

Истинският Горбачов

Някои сили в Русия и в други страни, особено на Запад, се стремят да представят Михаил Горбачов, неговата дейност в положителна светлина. Същността на тая дейност пределно ясно разкрива самият Горбачов в една своя лекция в американския универси­тет в столицата на Турция гр. Анкара. Лекцията е публикувана в Чехия във в. “Dialog”, бр. 146, 1999 г.

Предлагаме на читателите тази публикация.

“Моята цел в живота беше унищожаването на комунизма – непоносимата диктатура над народа. В това ме убеждаваше моята съпруга, която имаше това убеждение по-рано от мен. Най-много за постигане на това можех да направя на най-висшите постове. Затова жена ми препоръчваше да се стремя постоянно към по-високи постове.

Когато лично опознах Запада, моето решение стана необратимо. Трябваше да пре­мах­на цялостно ръководството на КПСС и на СССР. Трябваше да отстраня ръковод­ствата на всички социалистически страни. Моят идеал е пътят на социалдемократи­чес­ките партии. Плановото стопанство сковаваше способността на народа. Само пазарът води до развитие. Намерих сътрудници за същата цел. Преди всичко, Яковлев и Шевeр­надзе имат голяма заслуга за поражението на комунизма.

Светът без комунизма ще бъде по-добър. След 2000 година ще дойде времето на мира и разцвета на света. Обаче ще възникне голямо затруднение по пътя към мира и благоденствието. Това е комунизмът в Китай. Бях в Пекин по времето на големите сту­дентски вълнения и ми се струваше, че комунизмът в Китай ще падне. Исках да говоря пред демонстрантите на големия площад и да им кажа да издържат, че им симпатизи­раме и че и в Китай трябва да дойде преустройството. Китайското ръководство не иска­ше това. Това е много голяма загуба. Ако бе паднал комунизмът и в Китай, светът щеше да бъде по-напред по пътя на мира и справедливостта.

Исках да запазя СССР в същите граници, обаче с друго наименование, като демокра­тична държава. Това не ми се удаде. Елцин патологично мечтаеше за власт, но нямаше никаква представа за демократична държава. Той разложи СССР и така възникна бърко­тия с всички тежки последици. Русия не е световна сила без Украйна, Казахстан, кавказ­ките държави. Там ще възникне конституционен хаос. Това са държави без идея. Тази идея трябва да бъде идеята на западните държави – пазар, демокрация, човешки права.

Когато Елцин разпусна СССР и аз си отивах от Кремъл, стотици журналисти предполагаха, че ще плача. Аз не плаках, понеже главната цел на своя живот изпълних: унищожих комунизма в СССР и във всички европейски социалистически страни. Не плаках, защото постигнах главното – унищожението на комунизма в Европа. Обаче комунизмът трябва да се унищожи и в Азия, за да се открие пътят на човечеството към идеала на свободата в целия свят.

Разпадането на СССР е неизгодно и за САЩ. Те нямат в света партньор, който да бъде единствено демократичен СССР (мислех над наименованието СССР като Съюз на самостоятелни суверенни републики, за да се запази съкращението СССР). Но не ми се удаде. САЩ, без такъв партньор могат да бъдат единствена световна велика сила.

Малките държави в Европа и в света се стремят колкото може по-много да се отбла­годаряват на САЩ. Това е погрешно. Само партньорството с демократичния СССР, без комунисти, може да ги спаси от влиянието на единствения световен владетел. Пътят на човечеството ще бъде дълъг, но ще бъде успешен. Целият свят трябва да се отърве от комунизма.”

Пояснение:

Независимо от разбираемите реакции, които предизвиква последният текст, решихме все пак да включим и него поради самоизобличителното му съдържание.

Жалките оправдания на автора на материала, че уж той бил за запазването на някакъв СССР, основан на “западните ценности”, всъщност, само потвърждават истината, че той, Яковлев, Шеварнадзе, Елцин и неизвестно още колко техни съветници и помагачи от чужбина и вътре в страната са главните виновници за разрушаването на социализма в Съветския съюз и Източна Европа.