Глава 2. Съжителстващите и противоборстващи тенденции в съветското общество, икономика и политика

Както самото заглавие, така и съдържанието на предлаганата глава не представляват някакво откритие или “изобретение” на авторите на тази книга. В редица трудове след победата на Октомврийската революция и особено след 1921 год. Ленин нееднократно подчертава, че “очевидно за определен сравнително дълъг период от време на територията на Съветска Русия ще съжителстват няколко различни обществено-политически строя и начини на производство *.

* Въпросното мнотообразие на видове обществено-икономически форми и отношения показва както грандиозността на задачата за социалистическо преустройство на обществото, поставена и разрешавана от Октомврейската революция, така и трудностите, с които това преустройство се е сблъсквало в течение на целия период от съществуването на Съветския строй. След Ленин, основавайки се на неговия научен и материалистическо-социологически анализ,Сталин шздшга тезата за изострането на социалните и класови противоречия в хода на настъплението на социалистическите елементи в икономиката, структурата и политиката на обществото”. По време на Втората световна война необходимоста от отпор на външната агресия изведе на преден план виждането за “общността и монолитността на съветския народ” в борбата против агресора.

След първите години на най-тежкото следвоенно възстновяване Сталин нееднократно изразява необходимостта от връщането на политиката на Комунистическата партия вълху основите на задълбочения Ленинов анализ относно различните тенденции и сектори в обществено-икономическото развитие на страната. За съжаление, за такъв нов прочит на ленинзма не му остана време. Скоро след смъртта му фактически се тръгна към отказ от опитите за истински материалистично-социологически анализ на обществото. Тезата за “изострянето на социалните и класови противоречия” беше просто тихомълком отхвърлена – факт, скрит зад второстепенната дискусия относно начините за осъществяване на диктатурата на пролетариата. Частично и под въздействието на водената против СССР външна идеологическа кампания се премина към формулата за “единния съветски народ”, чрез което - волно или неволно – се пренебрегваха реално съществуващите в обществото противоречия. По-нататъшното развитие показа, че чрез тази формула фактически се стигна до идейното дезориентиране и организационното парализиране на онези сектори в обществото, които бяха най-заинтересовани от защитата и усъвършенстването на социалистическите елементи в неговата икономика и политика. Другата тендеция, фактически водеща до ликвидацията на социалистическия обществен строй, напротив, получи широки възможности за вътрешна мобилизация и за координиране на действията си с външните противници на социализма. – Бел. на преводача.

Независимо от десетилетията успешно строителство на социализма, въпросното многообразие на обществено-икономически форми и отношения не изчезва, а периодически се трансформираше главно в две основни противоборстващи, но по своебразен начин и съжителстващи тенденции на всички равнища на съществуването, функционирането, развитието и управлението на съветското общество. Доста красноречива представа за тези особености дават няколкото цитата, с които започва настоящата глава.

Преди всичко, това е известната мисъл на Ленин, че “Бухарин е очевидно извънредно ценен и важен теоретик на Партията… като в същото време е доста съмнително до каква степен неговите теоретически възгледи могат да бъдат считани за напълно марксистки”. (1)

По-късно Молотов пък, в спомените си, цитирани нееднократно в различни издания по света, напълно определено изтъква, че “Хрущов по своята същност не беше нищо друго освен последовател на Бухарин”. (2)

Пак Молотов фактически определя наличието и на друга една тенденция в съветското общество и политика, когато говори за “Андропов, който не беше нито на страната на Хрущов, нито на Брежнев по всички тези въпроси”. (3)

И накрая, Програмата на ІV конгрес на Комунистическата партия на Руската федерация от 1997 год. подчертава, че “един от главните фактори за кризата в съветското общество през 80-те години беше кризата вътре в самата партия, в която ясно се очертаваха две противоположни тенденции – пролетарската и дребнобуржоазната. Първата се стремеше към истинска народна демокрация, а втората - към открито бюрократичната тенденция на развитие”. (4)

Безспорен факт е, че разрушаването на Съветския съюз стана не в резултат на някаква вътрешна икономическа криза или на вдигане на въстание. То стана възможно единствено в резултат на политиката, започната и провеждана от ръководството на КПСС и на тогавашния Генерален секретар М. Горбачов. На пръв поглед изглеждаше, че целта на тази политика е да търси изход от проблемите, които съветското общество, както и всяко друго общество, се налагаше да разрешава в хода на развитието си. Впоследствие обаче се оказа, че “пациентът” умира не от самата “болест”, а по-скоро от методите на “лечението” й. Всичко това налага отново и отново да се връщаме към анализа на началото и характера на провежданата от Горбачов политика.

Подхождайки към този анализ, следва да се има предвид, че независимо от широко разпространявания от западната пропаганда възглед за отсъствието на дискусии вътре в КПСС и в съветското общество по основните въпроси на развитието и политиката, такива обсъждания винаги е имало. Това ни дава възможност да разгледаме и интерпретираме възгледите и действията на Горбачов в светлината преди всичко на онова, което на времето са били Николай Бухарин, Никита Хрущов и подкрепящите ги.

С други думи, нито една политика не се развива в обстановка на някакъв стерилен “политически вакуум”, а е следствие от наличието на определени социални и икономически интереси. Очевидно, политиката на Горбачов след 1986 год. изразяваше интересите на онези сектори и прослойки в съветското общество, които бяха заинтересовани от установяване на стопанство и обществено-икономически строй, основани върху частно-собственическата икономика и т.н. “свободен пазар”. Тези прослойки бяха различните видове представители на икономическо-предприемаческа дейност, сраснали се с различни корумпирани членове на управляващата партия. През последните години на съветската власти тази симбиоза очевидно придобива извънредно значителна сила и влияние.

Все пак, когато говорим за приемствеността между възгледите и политиката на Горбачов, на Хрущов и Бухарин, следва да имаме предвид, че всички те, разбира се, все пак са живели и действали през различни епохи, при различни обществени условия и обективни проблеми на развитието.

През 20-те години, например, най-голямата обществена група, заинтересована от икономика на базата на частната собственост, беше селячеството. То съставляваше около 80 % от цялото население на страната. През 70-те години обаче вече само 20 % от хората бяха заети в селското стопанство, като при това преобладаваща част от тях работеха в държавни или колективни стопанства.

По същото време възниква и друга обществена група, съществуваща на базата на и заинтересована от наличието на частна собственост в т.н. “втора” (несоциалистическа) икономика. Това бяха различните видове предприемачи, които процъфтяха за пръв път в периода на НЕП (новата политическа политика) в началото на 20-те години. По-късно, по време на широкомащабната политика на колективизация на всички видове собственост, предприета от Й. В. Сталин, както броят им така и значението им рязко спаднаха.

След време обаче, през периода на т.н. “либерализация” на Хрущов, те отново се появиха и повишиха мястото и значението си в обществото. Впоследствие тази тенденция така или иначе се закрепи по времето на Брежнев, а при политиката на Горбачов определено получи преобладаваща роля и значение.

Така че, когато анализираме програмите и действията на Горбачов, едва ли следва да търсим онова преобладаващо значение на аграрния въпрос и на защитата на богатите стопани (кулаците), която е била преобладаваща във възгледите на Бухарин. Също така би било погрешно да се търси абсолютно тъждество и между политиката на Хрущов и на Горбачов. Случилото се по времето на последния - безпрецедентните отстъпления пред силите на капитализма в областта на външната политика, на идеологията и културата, на драстичното принизяване на ръководната роля на Партията и налагането на безконтролния произвол на пазарните механизми - беше все пак нещо, което не само не беше вършено, но не бе даже и помислено от дейците на Партията в миналото, които считаме за негови идейни предшественици.

Исторически, след победата на Октомврийската революция в Русия се обособиха две класи, претендиращи за ръководна роля в страната. От една страна това беше работническата класа, а от друга – дребната буржоазия, представлявана най-вече от селячеството. С течение на времето обаче в съотношението между тези две класи настъпиха редици важни изменения както в количествено, така и в качествено отношение. Ако през 1917 год. броят на работническата класа в страната беше незначителен, то в следващите десетилетия вече няколко десетки милиона селяни станаха човешката материална база за изграждане на новия тип работническа класа на съветската епоха.

Това обаче не означаваше автоматично изчезване на генетичните особености на възникването и развитието на новите класи на съветското общество. Това неминуемо даваше отражение и при облика на действията, провеждани в рамките на общата политика. От една страна, усилията както на работническата класа, така и на селячеството, бяха в полза на социализма. Работническата класа обаче подкрепяше най-вече изграждането на широкомащабна промишленост в страната и намаляване на ролята и значението на частно-собственическите класи и прослойки посредством широкомащабна колективизация на собствеността най-вече в селското стопанство. Пак работническата класа безрезервно заставаше зад ролята и мястото на Комунистическата партия, особено що се отнася до нейната политика на общо стопанско-икономическо планиране.

Дребнобуржоазната тенденция в политиката на изграждане на социализма се изразяваше пък в стремежите за забавяне на социалистическото преобразуване и запазване или включване в него на различни възгледи и механизми, наследени или заимствани от капитализма. Главно място сред тях заемаше частната собственост, т.н. “конкурентен пазар” и “стимулите за печалба”. Разбира се, различните политически идеи, които излизаха на преден план по време на дискусията за НЕП и след нея, изразяваха по различен начин едни или други комбинации на тези категории. Както тогава, така и впоследствие обаче, те станаха основния “вододел” между един или друг ръководен политически курс в страната. През 1920-21 год., след победата над чуждата интервенция, Ленин и другите ръководители на революцията тогава можаха най-после да обърнат по-голямо внимание върху проблемите на мирното развитие. Тогава се оказа необходимо преминаване от практиката на фактически насилственото изземване на т.н. “излишъци на жито” и други продукти от селяните - което довеждаше до отчуждаването им от съветската власт - към друг вид икономическа политика. В същото време страната се нуждаеше от разрешаване на острите проблеми на недостига с гориво, транспорт и продоволствие. Срочно трябваше да се съживи промишлеността и селскостопанското производство, като по този начин бъде засилен социалния и политически съюз между работниците и селяните.

Така се стигна до Х-тия Конгрес на Болшевишката партия през март 1921 год., когато Ленин предложи редица мерки, станали известни като “новата икономическа политика” – НЕП. (5) В хода на разгорещените дискусии, съпровождащи приемането й, нееднократно беше подчертавано, че става дума за една наложителна “стратегическа” мярка (6), даваща възможност за прегрупиране на силите и полагането на основите за бъдещото движение към социализъм. Известно е, че при НЕП натуралният данък беше заменен със система на изкупуване на зърното от селяните. Последните вече можеха свободно да продават излишъците си. Допускаше се съществуване и функциониране и на различи видове производствени или търговски предприятия и сдружения. Считаше се, че по този начин селският стопанин ще получи стимул да произвежда повече продукция, а държавата от своя страна - посредством системата от данъци - ще получава средствата, необходими за възстановяване на промишлеността и на останалите сектори на икономиката.

Тук обаче скоро се разгоря една оживена и в доста отношения непримирима дискусия. Т.н. “леви” в Партията определиха НЕП като капитулация пред капитализма, обричаща на гибел цялото начинание на Октомврийската революция. Дейци като Лео Троцки, Григорий Зиновиев, Николай Бухарин и други пък считаха предлаганите промени за доста ”ограничени” и нерешителни и призоваваха за още по-големи отстъпки пред капитализма.

Що се отнася до Ленин, той никога не скриваше, че провеждането на мерките на НЕП съдържа и голяма доза опасност за социализма. Той си даваше ясна сметка, че т.н. “неконтролирана търговия” означава “връщане назад към капитализма”. (7) Но той считаше обаче, че Партията ще бъде в състояние да ограничи размерите на въпросното “принудително отстъпление” и че то ще остане само едно ограничено и временно явление *. Както е известно, позицията на Ленин победи и се оказа печеливша.

* Както тогава, така и през следващите етапи от развитието на съветското общество - когато така или иначе се е решавала съдбата или гибелта на социалистическия строй и завоеванията му – особено значение има мисълта на Ленин, че социализмът и пролетариатът могат да запазят определящото си място в развитието на стопанския и обществен организъм посредством “контрола над неговата централна нервна система” и “изразявайки основните интереси на преобладаващата част от населението”. Тази мисъл на времето е добре разбрана от Сталин и абсолютно забравена впоследствие – особено през съдбоносните 80-те години на миналия век. – Доп. пр.

След смъртта му през 1924 год. социалистическата революция вече разполагаше със стабилни позиции в държавната власт. Бяха разгромени армиите на външната интервенция и на вътрешната контрареволюция. Проведена беше национализация на основните отрасли на промишлеността, а земята бе разпределена между селяните, което доведе до съживяване и активизиране както на промишленото, така и на селскостопанското производство.

Дотогава всички ръководни дейци на Комунистическата партия и привърженици на марксизма считаха, че победата на Социалистическата революция в една изостанала и предимно селскостопанска страна като Русия би била невъзможна без победоносни революции в основните страни на Запада. След разгрома на въстанието на германските работници през 1923 год. стана обаче окончателно ясно, че в близко бъдеще не може да се разчита на едно подобно развитие на нещата в Европа и света. На този фон отново възникна въпросът за по-нататъшния курс, който следваше да се предприеме от съветската революция и общество. Оформиха се три позиции по този въпрос: тази на Лео Троцки, на Николай Бухарин и на Йосиф Сталин.

Троцки свързваше опитите за изграждане на социализма вътре в страната с продължаване на курса към нови социалистически революции в чужбина. В икономическата област той не оспорваше значението на развитието на промишлеността, на колективизацията и механизацията на селското стопанство и на развитието на система за общостопанско планиране. Над всичко обаче Троцки поставяше необходимостта от международна революция като “единствен начин и надежда” Русия да бъде спасена от “бюрократично израждане и загуба на революционен плам”, както той твърдеше. При това с течение на времето Троцки все повече подчертаваше второто обстоятелство като на практика пренебрегваше първото. Както е известно, на ХІV-тия Конгрес на Партията през 1925 год. Троцки и т.н. “лява опозиция” претърпяха решително поражение и беше приет курс към ускорена индустриализация, основаваща се на вътрешните сили и възможности. (9)

Николай Бухарин пък олицетворяваше преди всичко възгледите на дребната буржоазия за развитието на социализма. Изследователите на процесите от онези времена винаги подчертават обстоятелството, че за разлика от Ленин, Троцки и Сталин, Бухарин никога не беше заемал висок административен пост или положение с важни организационни функции. В неговия случай очевидно е вярна констатацията, че било като главен редактор на “Правда” или като ръководещ функционер на Коминтерна, той по-скоро се е занимавал с “ръководство на символи, а не на живи хора”. Може би поради това като теоретик той често се люшкаше от “най-леви до най-десни възгледи и позиции в политическия спектър на Комунистическата партия”. През 20-те години той искрено вярваше, че Русия не само не може да избегне капиталистическия стадий на развитие, но че дори е невъзможно и неговото по-бързо преминаване. Във връзка с това изследователите на Бухарин обикновено отбелязват “тясната връзка между неговите позиции и възгледите на западната социалдемокрация за плавно развитие на обществото”. Все в тази насока на практика той постепенно размиваше и самата идея за класовата борба, като я свеждаше до “мирно съревнование” между съперничещи си групи по интереси като държавната и частната промишленост, кооперативните и частни селски стопанства, в хода на което социалистическите елементи на икономиката следва да докажат превъзходството си.

Докато дори Ленин – инициаторът на НЕП – си даваше ясна сметка и винаги подчертаваше, че – макар и “временно”, “наложено от обстоятелствата и “стратегическо” – НЕП все пак представляваше едно “отстъпление” пред капитализма, Бухарин, напротив, разглеждаше НЕП като едва ли не единствения възможен и правилен път, водещ към социализма. Ако зависеше от него, той не само никога не би снел курса на въпросната “нова икономическа политика”, но и би въвел и всячески насърчавал още по-широко различните форми и механизми на частнособственическата икономика, особено в селското стопанство. Последното пък, от своя страна, неминуемо би засилило ролята и влиянието на кулаците, както във въпросния сектор, така и в обществото като цяло.

Бухарин се противопоставяше на вижданията за необходимостта от ускоряване на индустриализацията на страната и колективизацията в селското стопанство. Той смяташе, че на селячеството - във всичките му разнообразни социални групи и прослойки – следва просто да се даде всичко, които селяните желаеха тогава, и че срищу тях е недопустимо прилагане на каквито и да било принуда и насилие. Според него спрямо тях би било уместно да се издигне лозунгът “Обогатявайте се!”

В областта на външната политика Бухарин се надяваше да получи подкрепа за делото на СССР от страна на редица некомунистически политически кръгове и течения в чужбина от рода на британските профсъюзи, германските социалдемократи, националистите в Китай и пр. и разчиташе много на тях.

По същество това беше бледо повторение на линията на Троцки и нереализираните й очаквания за широк подем и победоносно развитие на социалистическата революция в решаващите страни на капиталистическия свят. През 1926-27 години обаче се провалиха очакванията и на Бухарин в тази насока.

Всичко това доведе до отхвърляне на предлаганата от него политическа линия и програма през 1927 г. Тогава беше приет и курсът в подкрепа на колективизацията на селското стопанство. (10)

(Шестдесет години след това обаче - както твърди близкият съветник на Горбачов, Анатолий Черняев – след като се запознава с биографията на Бухарин по книга, излязла на Запад, Горбачов стига до решението за пълната му реабилитация. По този начин - по думите на Черняев - бяха широко разтворени вратите и за цялостното преразглеждане на идеология на комунизма.) (11)

В хода на дискусиите с линиите на Троцки и Бухарин, Сталин разви свои собствени виждания относно пътищата за по-нататъшното развитие на страната и строителство на социализма. Неговата програма се състоеше от четири основни положения.

Първото от тях беше свързано с идеята за възможността от победа на социализма само в една страна. По същество това беше интерпретация на издигнатата още през 1915 год. от Ленин подобна идея (12)

През 1920 год. Сталин вече беше развил тази идея в цяла програма. Според нея строителството на социализма в съветската държава можеше и следваше да продължава и по-нататък, независимо от отсъствието на успешно развитие на социалистическата революция на Запад или на осигуряване на подкрепа от страна на различни некомунистически групи и течения там.

Втората основна точка на програмата на Сталин предвиждаше успешно предприемане на бърза индустриализация на страната, която ще направи абсолютно неоправдано и ненужно и преминаването й през определен етап на “развит капитализъм”.

Третата й точка касаеше въпросите, свързани с финансирането на строителството на социализма и преди всичко друго - на ускорената индустриализация. Тук се изхождаше от предпоставката, че едно евентуално самофинансиране на промишлеността ще бъде дълъг и бавен процес. Чуждите инвеститори също бяха нещо немислимо. В тази обстановка единственият източник на средства за осигуряване на нужния на страната ръст на промишлеността оставаха възможностите, свързани с повишаване на добива от селскостопанското производство. Оттук произлизаше и необходимостта от развитие на едри колективни стопанства, прилагащи най-широко механизацията на всички етапи от трудовия процес. По този начин ускорената индустриализация следваше да върви “ръка за ръка” с развиващата се колективизация и модернизация на селското стопанство.

Координирането на ръста на промишлеността и на селскостопанското производство изискваше обаче и единно, централизирано планиране на икономиката на страната. (13)

Именно в тази, четвърта точка от програмата на Сталин се прояви и разгърна - по думите на британския историк Е. Х. Кар – и “истинският облик на политическия гений на Сталин”. С помощта на всички тези точно формулирани, убедително развити и последователно отстоявани идеи, на Сталин се удаде да вземе връх над платформите на опоненти като Лео Троцки, а след него – и на Бухарин. Важността на тези събития явно е била толкова голяма, че дава основание на Кар да ги охарактеризира не повече, ни по-малко като “спасяване на револяцията”.

Повече от 10 години след революцията на Ленин” – пише Кар в книгата си “Изследвания на една революция”, излязла през 1964 г. – “Сталин прави втора революция, без която революцията на Ленин щеше да бъде погълната и изчезнала безвъзвратно някъде под пясъците на историята. В този смисъл Сталин наистина се оказа най-ценният и последователен продължител на ленинизма.” (14)

Зад политическите различия между Сталин и Бухарин, “прозираха” и други, още по-фундаментални и основополагащи противоречия. Така например, според Бухарин ролята на класовата борба се изчерпва с установяване на диктатурата на пролетариата.

Сталин предвижда запазване на функциите й и след този момент.

Безспорно в това отношение е написаното по този въпрос в труда му “За десния уклон в Комунистическата партия на Съветския съюз” (издаден и в САЩ през 1942 год. заедно с други негови произведения под общото заглавие ”Сталин. За Ленинизма. Избрани произведения”).

Там той предвижда специфично изостряне на класовата борба в съветското общество в хода на прехода от условията при НEП-а към ускорената индустриализация и колективизация на страната (15)

Никъде и никога обаче – както тогава, така и по-късно - той не направи по-широко, обобщаващо тълкуване на този свой извод за наличие на “задължителна, обща тенденция” на изостряне на всички аспекти на класовата борба в условията на разгърнато строителство на социализма.

(Както е известно, подобни “обобщения” активно се приписваха на трудовете и дейността на Сталин, особено в периодите на най-силна кампании на критика и отрицание на всичко, свързано с него след 1956 год. В предлаганата книга вече беше отбелязано намерение да разработи пореден, подробен анализ на специфичните особености, характерни за съветското общество след най-тежките години на следвоенното възстановяване. При Сталин – както и при Ленин - проблемите на класовата борба винаги са били свързвани и са били разглеждани като следствие от най-дълбочинните съставни елементи, особености и различия на обективно наследените и съществуващи системи на обществено производство, включващи всички материално-обществени, енергийни, природни и човешки елементи на производителните сили, разпределени, “задействани” и “оползотворявани” по един или друг начин от господстващото в дадено общество производствени, обществено-икономически и политически отношения.Доп. прев.)

Бухарин разглеждаше отстъпките, направени по времето на НЕП на заможните слоеве от селячеството като елементи на дългосрочна политика, в която пазарът и редица други елементи и механизми на капитализма следваше да играят изключително важна роля.

Сталин пък, напротив, считаше НЕП само като наложена от времето целесъобразност, нещо, от което революцията следваше да се избави при пръв удобен случай.

В годините на зърнената криза през 1927-28 г. Бухарин предлагаше тя да бъде решена с механизмите на “свободния пазар”. Той се надяваше, че по този начин ще бъде насърчена производствената активност на селяните, което ще доведе до рязкото повишаване на селскостопанското производство. Заедно с това той продължаваше активно да се противопоставя на политиката на ускорена индустриализация на страната, тъй като последната ще рефлектира изключително отрицателно върху икономическото състояние и активност на селячеството. Той отстояваше тази своя линия дори в условията на нарастваща опасност от нова война на империалистическите сили против СССР.

За Сталин, напротив, заплахата от нова война беше изключително важен аргумент в полза на ускорената индустриализация. Той беше склонен да продължи провеждането на тази политика дори с цената на изземване на хранителните излишъци от селяните, за да осигури финансовото й обезпечаване. При свалянето на Бухарин от заеманите от него партийни постове Сталин го квалифицира като “философ на селячеството” - според документацията, съдържаща се в книгата на Георги Катков “Процесът срещу Бухарин”, издадена през 1969 г. в САЩ. (16)

еорги Катков %”Процесът срещу Бухарин”Сталин квалифицира Бухарин като “философ на селячествотоГе

Различията между Бухарин и Сталин излизаха и извън границата на политическата икономия. Особено рязко се проявяваха те по националния въпрос. Това беше област, към която както Ленин, така и Сталин, се отнасяха с особено голямо внимание. Известно е, че Ленин е четял десетки книги на различни езици, изучавайки проблемите и историята на отделни национални групи, след което е изготвял стотици страници конспекти и бележки. В резултат на цялата тази предварителна работа, от него има поне 12 големи доклада, речи или глави в книги, посветени на този въпрос. По този начин Ленин направи редица блестящи допълнения към теорията на марксизма, що се отнася до важността на борбите за национално освобождение и правото на отделните нации на самоопределение. (18)

Сталин също отделяше голямо внимание на националния въпрос. На него той има посветени многобройни речи и доклади, събрани и издадени още през 30-те години на различни езици по света под общото заглавие “Марксизмът и националния и колониален въпрос”. (19) Освен това, в качеството си на Народен Комисар по националностите – длъжност, която е заемал непосредствено след революцията – той имаше конкретен принос при практическото разрешаване на различни извънредно сложни аспекти на националния въпрос. По всички тези проблеми в тогавашното съветско ръководство неминуемо е имало обсъждания и различия. Понякога на различни мнения са се оказвали и Ленин и Сталин. Това обаче само подчертава сериозността, с която всички те са се отнасяли към въпросния проблем.

През 1922 год., когато Ленин беше още жив, Сталин фактически ръководеше създаването на Съюза на съветските социалистически републики. Тогава са обсъждани няколко варианта на този Съюз, който се е предвиждало да обхваща 15 съюзни републики и значителен брой национални автономни райони. В течение на 30 години след създаването на СССР под ръководството на Сталин беше изградена една изключително добре работеща система, при която по-развитата в промишлено и образователно отношение Руска република подпомагаше развитието на промишлеността, механизирането на селското стопанство и издигането на образователното и културно равнище на различните други републики - особено на тези, намиращи се в по-отдалечените и исторически изостанали райони на страната. По този начин живеещите там националности получаваха не само реално освобождение от царския режим, който Ленин беше оприличил на истински “затвор за народите” (19), но и вървяха по пътя на един неотклонен прогрес и развитие.

Разбира се, нито Ленин, нито Сталин не са имали илюзии, че ще могат да решат всички проблеми в тази насока. Нещо повече, опитът показа, че успешното разрешаване на едни проблеми почти закономерно беше съпътствано с издигането на преден план на нови такива, свързани с по-нататъшното развитие на страната. И все пак първостепенното значение, което Ленин и Сталин отделяха на националния въпрос и на проблемите на взаимоотношенията между различните националности в СССР, рязко контрастираше с почти демонстративното пренебрежение, с което се отнасяха към тях както Бухарин, така и Хрущов - а през последно време и Горбачов.

Тези основни различия по националния въпрос бяха отражение и на още по-фундаментални мирогледни и политически противоречия. Както по въпросите на политическата икономия, така и в областта на националните взаимоотношения дълго време се водеше интензивна борба между лявата и дясната тенденция в ръководството на Партията. Според Ленин и Сталин всички тези въпроси бяха важни, независими елементи при решаване на извънредно сложното “уравнение на Революцията”. Ако пролетарската революция беше пренебрегнала по някакъв начин решаването на националния въпрос, то тя със сигурност щеше да бъде “погълната” от закономерните стремежи на потисканите от царизма националности към национално самоопределение и от маневрите на големите империалистически сили с богатия им опит в разпалване както на претенциите на великодържавния шовинизъм, така и на тесногръдите стремежи на дребнобуржоазния национализъм и от умението им да се възползват от тях в свой интерес.

В периода между 1914 и 1919 години имаше голяма спор между Ленин и Бухарин именно по тези въпроси. Според Бухарин обръщането на каквото и да било внимание на проблемите на национализма би било белег на “безкласов и немарксистки” подход. Нищо чудно, че се оказа неспособен да прозре и разбере значението на надигащата се след края на Първата световна война вълна от национално-освободителни движения.

За разлика от него, Ленин считаше, че национализмът в колониалните и полуколониални страни съдържа голям революционен потенциал. Според него, ако революционерите-социалисти заемат важно място в борбата за национално самоопределение, това ще създаде възможности предимно селските народи на тези потиснати страни да обединят силите си с тези на пролетарската революция. Според издадената през 1973 год. в САЩ политическа биография на Бухарин (“Бухарин и болшевишката революция”): “Неспособността на Бухарин да види характера на антиимпериалистическия национализъм като революционна сила се оказа неговата най-голяма слабост при опитите му да даде своя собствена трактовка на империализма и борбата против него.” (21) Успехите на Руската революция на времето да привлече на своя страна потиснатите народи в царската империя и вън от нея, беше потвърждение на правотата на подхода на Ленин. Впоследствие всичко това принуди и самият Бухарин да промени възгледите си по този въпрос.

В условията на НЕП, Сталин, от своя страна, беше изправен пред проблеми, доста различни от онези, които Ленин трябваше да решава в периода до 1919 год. НЕП в значителна степен насърчаваше появата и развитието на една прослойка от дребни капиталисти, която Сталин наричаше “средния слой”. Към него той отнасяше редица сектори на селячеството, а така също и “някои трудещи се части от градското население”. Този “среден слой” съставляваше около 9/10 от населението на предишните потиснати националности. Именно те бяха и особено податливи към различни видове лозунги и внушения от националистически характер. Разпространяването на национализма в тези слоеве представляваше реална опасност за укрепването на диктатурата на пролетариата, чийто основни бази териториално бяха “предимно централните и индустриализирани райони”.

Във връзка с това Сталин започна борба срещу онези “националистически тенденции, получили особено развитие в условията на Новата икономическа политика” (НЕП). Главният противник на Сталин по този въпрос отново се оказа Бухарин, независимо от това, че, както вече отбелязахме, през 1919 год. той като че ли изостави предишните си възгледи и се изказа в подкрепа на Ленинската политика за национално самоопределение. През 1923 год. Бухарин не само всестранно подкрепяше всички елементи на НЕП и особено създадената от него прослойка от дребни капиталисти, но също така и по всякакъв начин насърчаваше нарастващите тенденции на национализъм вътре в нея.

Във връзка с това Сталин съвсем закономерно подчертаваше склонността на Бухарин да се люшка от една тенденция към друга, в случая – от пълното отхвърляне на правото на нациите на самоопределение до абсолютна подкрепа на различните форми на националистическото отцепничество. (22). Идейните “люшкания” на Бухарин бяха естествен резултат от постоянната му неспособност да разбере значението на националния фактор и правилно да оцени какато положителния потенциал, който се съдържаше в него, така и опасностите за Социалистическата революция като следствие от противопоставянето на различните националистически тенденции срещу нея.

В резултат на дейността на Сталин СССР беше превърнат в една добре функционираща и развиваща се многонационална държава. Тя беше обаче непрекъснато изправяна пред сериозни изпитания в резултат на външната империалистическа заплаха и особено в годините на Втората световна война, когато значителна част от съветската територия и населението й се оказаха под чужда военна окупация. Последствията от всичко това се чувстваха дълги години след края на войната. (23)

Периодът от 1930 до смъртта на Сталин през 1953 год. се характеризираше с подчертани успехи на колективизацията и индустриализацията. Заедно с тях получи своето усъвършенстване и развитие и практиката на централното планиране на икономиката, което намери израз в изпълнението на редица петилетни планове. Но успоредно с тези успехи на Съветската страна и ръководство се налагаше да преодоляват и опасностите и евентуалните последствия от въздействието на различни опозиционни групи и тенденции. На всички е известна многобройната литература по този въпрос, свързана с процесите срещу Бухарин и други опозиционни дейци, срещу различни ръководители в армията и пр. Независимо от резките форми, с които се решаваха едни или други противоречия вътре в обществото, съвършено погрешно е да се твърди обаче, че Сталин бил унищожил всякакъв вид разнообразие на мисленето или че в резултат на налагани от него “репресии” се било възцарило някакво изключително “господство” на възгледите му. Със сигурност може да се отбележи, че тези възгледи бяха приемани от обществото, защото те именно са отразявали най-необходимото и пригодното за построяването на социализма в страната. Доказателство за безспорния им успех е преобразяването на Съветския съюз за извънредно кратък исторически срок от едно полуфеодално, изостанало общество в страна, ведуща във всички основни области на съвременната икономика, наука и култура.

Цитираната вече книга на икономиста-марксист Бахман Асад “Героична борба и горчиви поражения” съдържа редица конкретни данни за тези постижения на Съветския съюз. По време на първите две петилетки промишленото производство там е растяло средно с 11 % годишно. За периода от 1928 год. до 1940 год. относителният дял на промишлеността нараства от 28 % на 45 % от целия обем на икономиката. Между 1928 год. и 1937 год. делът на тежкото машиностроене пък нараства от 31 % до 63 % от цялото промишлено производство. Равнището на неграмотността спада от 56 % на 20 % от общия брой на населението. Рязко нараства броят на завършилите висши учебни заведения, специализирани училища и университети. Всичко това става в условия, когато държавата вече осигуряваше широко достъпно безплатно образование, медицинска помощ и обществено осигуряване. След 1936 год. бяха въведени и специални грижи и субсидии за самотните и многодетни майки. Всички тези постижения, подчертава Асад, бяха истински впечатляващи и нямаха никакъв прецедент в цялата дотогавашна история на човечеството.” (24)

Независимо от това, че в периода между 1941-1945 години Съветският съюз беше ангажиран с изключително тежката война срещу фашистка Германия и проблемите на следвоенното възстановяване, през 1948 год. общото промишлено производство на страната вече надвишаваше онова през 1940 год., а през 1952 год. – вече и го надхвърляше 2.5 пъти. Това признава дори и историк като Ленард Шапиро в излязлата през 1971 год. в САЩ негова книга “Комунистическата партия на Съветския съюз”. (25) Пак по същото време СССР разви и своя ядрена промишленост, произведе собствено ядрено оръжие и принуди Запада да признае военен паритет с него в условията на “студената война”. Разбира се, както във всяко развиващо се общество и там съществуваха различни проблеми, свързани с едни или други аспекти на стандарта на живота, на социалното равенство, на колективното ръководство, на управлението и пр. Те обаче по никакъв начин не променяха общата атмосфера и тенденции на живота в страната.

По една или друга причина обаче, много изследователи на съветското общество през този период не са обръщали внимание на наличието на редица вътрешно-партийни дискусии и спорове между различни ръководители от онова време по едни или други важни проблеми на развитието и политиката. Такава беше известната дискусия между Георгий Маленков и Андрей Жданов, развила се в годините след края Втората световна война. И двамата бяха ръководители с безспорен принос и заслуги към революцията. Непосредствено преди войната Жданов възглавяваше идеологическата работа в Партията, а по време на нея ръководеше отбраната на обсадения Ленинград. Маленков, от своя страна, като член на Държавния комитет по отбраната беше отговорен за кадрите и работата на държавния и партиен апарат. Независимо от различията във възгледите им относно някои насоки на следвоенното възстановяване и развитие, и двамата бяха издигнати за основни заместници на Сталин.

Жданов считаше, че основен елемент в политиката на Партията и Държавата следва да бъдат перспективите за осигуряване на траен мир в света. Според него, в резултат на войната и победата в нея СССР си е осигурил достатъчно превъзходство в промишленото и техническо производство, поради което в следвоенния период Партията следва да обърне основно внимание върху проблемите на идеологията. Освен това в условията на следвоенната разруха беше особено необходимо да се осигурят достатъчно храна и други стоки за потребление и да се постигне подобрение на равнището на живота на големи части от населението. През 1946-47 години Жданов и неговите сподвижници предприеха кампания срещу идейните слабости в литературата и културата, а така също и против разрастването на “частното земеделие”. Интересно е да се отбележи, че значителна част от политическите и идеологически действия на Жданов бяха насочени против Никита Хрущов, тогавашния партиен ръководител на Украйна, когото Жданов открито обвини за широкото допускане в Партията на елементи на “буржоазен национализъм”.

За разлика от Жданов, Маленков смяташе, че международната опасност за страната продължава и че Партията следва - както и преди - да продължава да слага ударението върху развитието на тежката промишленост и на военната си мощ. На времето тези неговите позиции в подкрепа на ускорената индустриализация го бяха поставили плътно до Сталин в борбата му против Бухарин. (Впоследствие, когато Хрущов се опита да интерпретира в своя полза възгледите на Жданов за необходимостта от повишаване на производството на стоки за широко потребление и от повдигане на жизнения стандарт на населението, Маленков отново упорито се обявяваше в подкрепа на засиленото промишлено развитие на СССР.)

Първоначално, през 1946 год. - през тежките години на следвоенното възстановяване - Сталин прояви склонност да се солидаризира с Жданов. Впоследствие обаче, когато през 1947 год. беше приета изключително агресивната доктрина “Труман” на американския империализъм и беше въведен в ход нейният “план Маршал” по отношение на страните от Западна и Централна Европа, Сталин вече зае страната на Маленков. През 1948 год. Жданов почина, след което курсът към засилване на промишленото и военно производство остана централен в политиката на страната. (26) Дискусията между такива високопоставени ръководители като Жданов и Маленков дава представа за начините, по които се е формирала политиката на съветското ръководство по времето на Сталин. Впоследствие обаче се оказва, че в недрата й са се формирали и други елементи, които напомниха за себе си след смъртта му през 1953 год.

Тогава отначало Хрущов беше издигнат като ръководител на Партията, а Маленков – на правителството. Като че ли беше постигнато едно колективно съгласие вътре в цялото ръководство всички трудности и слабости от времето на Сталин да бъдат отнесени “за негова сметка”, като в същото време се положат усилия за сериозно издигане на жизненото равнище на хората. Освен това целият Президиум (както се наричаше тогава висшето ръководство на Партията) одобри и взе участие в осъществяването на таен план на Хрущов да арестува и премахне Лаврентий Берия, всемогъщия дотогава шеф на тайните сили за сигурност, който се домогваше до ръководна роля в Партията след смъртта на Сталин и чието име беше станало олицетворение на т.н. “изкривявания” и “репресии”. (28) Освен това, по инициатива на Централния комитет бяха реабилитирани и освободени редица от задържаните по политически съображения, особено онези от замислените през последно време нови процеси срещу т.н. “заговор на лекарите”, обвинени в посегателство срещу здравето на висши съветски ръководители, включително и на Сталин. Беше създадена и специална комисия, която да се занимае с разследване на подобни практики и в миналото. (29)

1956 год. отбеляза нов етап на по-нататъшно консолидиране на ръководни органи на Партията около Хрущов. Предлогът за това отново беше намерен във въпросите, свързани с различни степени на т.н. “репресии” по времето на Сталин. Буквално посред нощ - практически след официалния край на ХХ-тия Конгрес на КПСС през февруари 1956 год. - Хрущов прочита своя “секретен доклад”, съдържащ продължили около 4 часа осъждания на “култа към личността на Сталин” и допусканите по негово време “задържания, изтезания и избивания” на хиляди “невинни” хора, включително и членове на Партията. След среднощното заседание беше взето решение въпросният доклад да бъде прочетен и на партийни събрания в цялата страна. Редица членове на ръководството обаче, сред които Вячеслав Молотов, Георги Маленков, Лазар Каганович, К. Е. Ворошилов бяха на мнение, че Хрущов допуска небалансиран подход към личността на Сталин и към реалните успехи на Съветския съюз, достигнати по негово време. Освен това според тях редица от т.н. “репресии” са извършени оправдано и в съответствие със законния ред.

Позициите им бяха потвърдени след събитията в Източна Германия и Унгария, на които докладът на Хрущов подля допълнително “масло в огъня”.

През юни в Централния комитет на КПСС вече се беше оформила една значителна опозиция на Хрущов, която дори успя да прокара своя резолюция в подкрепа на успехите от времето на Сталин, като в същото време осъждаше “някои злоупотреби с властта”. (30) Тогава Хрущов излиза изненадващо с открита поддръжка на Сталин, заявявайки на опонентите си в ръководството: “Всички ние тук заедно не можем да се качим и на малкия пръст на Сталин.” (31) Така той предвидливо успява да омекоти главния удар срещу себе си и да запази постигнатите позиции.

По-късно обаче опозицията срещу него отново започва да набира сила - този път по проблеми, свързани с по-нататъшния ход на развитието на социализма в страната. В тази насока Хрущов издига аргументи, които в много отношения наподобяваха казаното преди него от Бухарин, а малко след войната – и от Жданов. Както ще се убедим по-късно, изтъкнатото от Хрущов тогава в много отношения стана предвестник на по-сетнешните позиции на Горбачов.

Позициите на Хрущов по това време до голяма степен бяха в разрез с много от считащото се за основно както в идеологията или в селското стопанство, така и във външната политика, икономиката, културата - или функционирането на самата Партия. Естествено е всеки политически режим и всяка партия да се опитват да подчертават приемствеността на основните си принципи, цели и действия. В същото време обаче, за успеха на всяка една новопоявила се политическа линия е очевидно много важно да създаде положително впечатление за новото, което тя внася при решаване на едни или други проблеми.

Няколко години по-късно щеше да изглежда доста странно как така стана възможно да се приеме така единодушно позицията на Хрущов за намаляване на съветските сухопътни въоръжени сили заради т.н. “мирно съвместно съществуване”. Това обаче стана, независимо от мотивите - а и от последствията в резултат на осъществяването й.

Не толкова успешни за Хрущов се оказаха някои други негови инициативи, независимо от това, че на партийния конгрес през следващата 1957 год. му се удаде да се отърве от основни свои опоненти като Молотов и групата около него. Впоследствие обаче - през 1964 год. - самият Хрущов беше принуден да подаде оставка, изправен пред преобладаващото нежелание на Партията да приеме по-голямата част от вече прекалено “новаторските” инициативи на политиката му. Но, както е известно, по-късно много от тях отново бурно избуяха по времето на Горбачов.

В никакъв случай не е лесно пълното разбиране и обяснение на различията между политиката на Хрущов, от една страна, и тази на критиците му като Молотов – от друга. По аналогичен начин стоеше впоследствие и въпросът с различията между позициите на Горбачов и тези на неговите опоненти от рода на Егор Лигачов. Може би единият от подходите към този проблем е изваждането на преден план на “ударенията”, които едните или другите лидери поставяха върху отделните елементи на политическия си курс.

Така например, Хрущов вярваше, че е възможен бърз и лесен път към пълното построяване на комунизма, докато за критиците му беше ясно, че предстои дълъг и труден път. Хрущов очевидно вярваше и търсеше пътища за “отслабване на напрежението” в надпреварата със САЩ и съюзниците им, както и в необходимостта (според него) от вътрешно политическо разхлабване на режима и установяване на “потребителски комунизъм” в страната. Критиците му пък, от своя страна, поставяха ударението както върху продължаването на класовата борба в света като цяло, така и върху нуждата от поддържането на вътрешна бдителност и дисциплина. Докато Хрущов виждаше у Сталин повече неща, заслужаващи осъждане, Молотов и последователите му бяха на противоположното мнение. Хрущов поддържаше необходимостта от прилагане в системата на социализма на много заимствани от Запада идеи, свързани с “пазарния механизъм”, децентрализацията, по-голяма степен на участие на частни предприятия в икономическия живот на страната, завишена зависимост на селското стопанство от употребата на изкуствени торове, нарастващи инвестиции в производството на стоки за широко потребление и пр. Молотов считаше, че трябва да се върви по линията на подобряване на системата на единното икономическо планиране и на функциониране на социалистическата собственост, като в същото време се поставя ударението върху продължаващото индустриално развитие на страната. Хрущов подкрепяше едно разширително тълкуване на идеята за диктатурата на пролетариата и авангардната му роля в комунистическата партия посредством поставяне и на останалите сектори от населението на еднаква политическа нога с работническата класа. Критиците му изцяло отричаха всичко това.

Хрущов e роден в селско семейство. От 1938 до 1949 год. е партиен ръководител на Украйна и става известен като авторитет по селскостопанските въпроси. При Сталин той изцяло поддържа курса за поставяне на селското стопанство в услуга на ускорената индустриализация на страната. В същото време следва да се има предвид, че централното ръководство на Болшевишката партия се изказва изключително отрицателно за практиката да се допускат в Партията твърде многобройни маси от хора с предимно селски произход. Ръководството на Хрущов в Украйна беше критикувано също така и за други нарушения на нормите на партиен живот, включително и за толериране на “тесния украински национализъм”. Сталин подкрепяше тези оценки на Партията. (33)

Дори след преместването му в Москва, където през 1949 год. той беше издигнат за Секретар на ЦК, Хрущов запази предишните си връзки със селското стопанство и кадрите му. В качеството си на ръководител на цялата държавна селскостопанска политика той се прочу като едва ли не единствения член на тогавашното Политбюро, който често пътуваше из страната. (34) Именно тези връзки и популярност на Хрущов като селскостопански ръководител, се оказаха особено съществени за формирането и на цялостния политически курс на Партията в периода след 1954 год.

Още през 1953 год. - почти непосредствено след смъртта на Сталин - Хрущов положи началото на определен вид подход в политиката, който впоследствие се оказа източник на много сериозни проблеми както от идеологическо, така и от практическо естество. Той призова страната да започне да разглежда Запада не само като източник на нови методи за производство, но и като определен вид стандарт за сравняване на постиженията на съветското общество. По-късно се оказа, че един такъв подход създава излишни напрежения дори тогава, когато става дума за иначе необходими мерки и инициативи, целещи по-нататъшното развитие на икономиката и на обществото като цяло.

Известно е, че Хрущов наложи пренасочване на значителни ресурси от промишлеността към селскостопанското производство. Заедно с това, под претекста за стимулиране на производителността, той на практика възроди и някои от мерките, присъщи на политика от типа на НЕП. Бяха намалени данъците върху земите за частно ползване, отменени бяха таксите за притежаване на животни за частно ползване, а хората - както от селата, така и от градовете – бяха всячески окуражавани да се заемат с обработката на свои собствени градини, а по възможност – и да отглеждат различни домашни животни.

Паралелно с тези повече или по-малко разумни практични мерки Хрущов формулира и един направо зашеметяващ план за увеличаване на селскостопанското производство в извънредно кратки срокове, както се казваше “едва ли не за броени дни и нощи”. През 1954 год. беше положено началото на общосъюзна кампания за разработване на милиони хектари * от т.н. целинни земи, намиращи се най-вече в Сибир и Казахстан. Още същата години около 300,000 доброволци откликнаха на обявената кампания, в резултат на което бяха разорани 13 милиона хектара нови земи. Следващата година бяха разработени допълнително още 14 милиона хектара. (3)

* Хектар – мярка за земна повърхност =10 декара = 10,000 кв. м. - Бел. пр..

Друг основен елемент в политиката на Хрущов беше ударението, което той неизменно поставяше върху нуждата от повишаване на жизненото равнище на хората. В периода след военните лишения практически беше невъзможно да се намери човек в страната, който да не подкрепи такава една политика. Проблемът беше обаче как и на каква цена тя можеше да бъде реализирана.

От гледна точка на опонентите на Хрущов този подход на политиката му засягаше поне два жизнено важни въпроса за живота и развитието на страната. От една страна, това налагаше необходимост от пренасочване на инвестициите от сферата на тежката промишленост към леката индустрия и производството на стоки за широко потребление. Според данните в книгата на Морис Доб “Развитието на съветската икономика след 1917 год.” още по време на първата година от преминаването на Хрущов на поста Генерален секретар капиталовложенията в тежката промишленост надвишаваха тези на леката промишленост само с 20 % , докато през годините преди войната тези проценти бяха 70. (36) Това вече беше едно открито разграничаване от основните положения на икономическата политика от времето на Сталин, който през 1952 год. в труда сиИкономическите проблеми на СССР” отправи предупреждение, че “отказът от поддържане на преобладаващия характер на производството на средства за производство ще доведе до разрушаването на възможността за разширено възпроизводство на цялата национална икономика.” (37) В края на краищата, тази смяна на приоритетите на практика се оказа гибелна и за самите планове и очаквания на Хрущов за икономическо надминаване на Запада по основните показатели на производството.

Вторият пункт, по който противниците на Хрущов оспорваха поставените ударения във възприетия от него политически курс беше подчертаваната необходимост СССР на всяка цена да влезе в съревнование 1:1 както със САЩ, така и със страните от Западна Европа по всички показатели на стоките за широко потребление. Обобщавайки тези критики, германският комунист Ханс Холц в труда си “Провалът и бъдещото на социализма”, публикуван през 1992 год., изтъкна, че едно подобно принизяване на основните цели на социализма до просто съревнование в материалната област с капитализма представлява само по себе си “изключително съществено идеологическо отстъпление”. (38) Издигането на една подобна цел за изравняване със Запада и задминаването му в продължение на пет или десет години доведе до “широко насърчаване на различни видове настроения и интереси, ориентирани изключително към западния начин на потребление”. (39) Издигнатият по времето на Хрущов лозунг фактически накара много от съветските хора да започнат да мислят, че “съревнованието между двете социални системи не се състоеше в основните цели, които те си поставяха да постигнат, а върху отделни показатели на нивата им на потребление”. (40) Очевидно, Молотов е имал пълно право да счита, че “хрущовизмът е пълно отражение и проводник на буржоазния дух”. (41)

Както Молотов, така и много други членове на Президиума (както тогава се наричаше Политбюро) открито се противопоставяха на редица от основните елементи на политическия курс на Хрущов. Сред тях беше не само начина, по който той осъществяваше т.н. “десталинизация”, но и отказът му от признаване на първостепенното значение на класовата борба на международната арена, засилените мерки за насърчаване на частното селскостопанско производство, неоправдано широките мащаби на мерките по разработване на целините, предприетото децентрализиране на промишленото производство, както и смяната на приоритета от тежка към лека промишленост, както изтъква Джузепе Бофа в книгата си “Поглед отвътре към ерата на Хрущов”. (42)

Както Молотов, така и други съветски ръководители по онова време, считаха, че особеностите на климата и отсъствието на каквато и да било инфраструктура в целинните земи, както и извънредно широкото обработване на огромни територии от страната бяха предпоставка за сериозни финансови загуби и провали. Според тях много по-изгодно би било въпросните ресурси да бъдат вложени за модернизирането и повишаването на производството във вече овладените и познати селскостопански райони.

Основната характеристика на опозицията на Хрущов беше, че никой не оспорваше нуждата от повишаване на жизнения стандарт, но в същото време никой не считаше, че за това е необходима рязка промяна на основните акценти в политиката. Противопоставянето на провежданата от Хрущов политика постепенно нарастваше, докато накрая премина в открити действия след две важни събития през май 1957 год. Първото от тях беше решението на Хрущов да осъществи децентрализация в промишлеността. (43) Второто беше една негова реч, в която той призова за “значителен скок напред” в производството на мляко, месо и масло с оглед надминаване на съответните производства на Запад в близките три-четири години. (44) Точно това виждане се превърна в основа на увереността на Хрущов, че Съветският съюз може – според думите на внука му – “да направи скок към комунизма”. По-късно дори самият Хрущов беше принуден да признае, че тогава застава зад “неправилен възглед”. (45)

По време на продължилото четири дни заседание на Президиума – от 18 до 21 юни 1957 год. – и последвалият го Пленум на ЦК се разразява решителна схватка между Хрущов и опонентите му. Предложението да бъде освободен от поста Генерален секретар беше обосновано с критика на икономическата му политика в областта на селското стопанство, остро беше разкритикувана и идеята му за децентрализиране на системата за държавно икономическо планиране. (46) Молотов и другите членове на опозицията се противопоставиха и на решителното пренасочване на капиталовложения от промишлеността към селското стопанство, на прибързания стремеж на всяка цена да бъде достигнат Запада по обема на стоките за широко потребление, а така също и на прекомерното внимание върху разработването на целинните земи (съпътствано със значителна дезорганизация на начините на функциониране на селскостопанските структури), както и на общото децентрализиране на процесите за вземане на решения в областта на икономиката.

Според мнението на опонентите на Хрущов, провежданата от него политика е погрешна в самата си основа и неминуемо ще доведе до икономически крах. Молотов нарича програмата за разработването на целинните земи "авантюра" и подчертава, че тя само ще отнема нужните ресурси както от промишлеността, така и от други сектори на икономиката. Маленков пък подчертава, че за страната е необходимо преди всичко да надмине Запада по производството на стомана, желязо, въглища и нефт, а не по равнището на стоки за широко потребление. “За нас, марксистите”, изтъкна Маленков, “е азбучна истина, че всяко развитие и прогрес в областта на икономиката започва преди всичко с определена степен на нейната индустриализация.” Във връзка с това той определя програмите и политическия курс на Хрущов като “дясно отклонение от селски тип” и като изключително опасен “опортюнистичен стремеж” да накара съветското общество и хора да се откажат от идеята за необходимостта от индустриализиране на страната.

В началото опозицията разполагаше с мнозинство от 7:3 членове на Президиума при един неутрален. В същото време, когато отстраняването на Хрущов от длъжност изглеждаше неминуемо, членовете на ЦК на Партията от Москва (много от които бяха издигнати от самия Хрущов) организираха буквално обсада на Президиума и поискаха свикване на заседание на ЦК. То беше организирано изключително бързо и в течение на следващите шест дни завърши с гласуване на подкрепа за Хрущов и с изключване на Молотов, Маленков и Каганович от ЦК и от Президиума. (48)

След разгрома на “антипартийна опозиция” (според Хрущов) той си осигурява вече едно практически несмущавано от нищо управление за следващите седем години. През този период политиката на Хрущов се определяше от две характерни особености.

Първо, независимо от известни колебания, Хрущов преследваше вътрешна политика, базирана преди всичко на намаляване на разходите за въоръжаване, непрекъснати атаки по адрес на Сталин, продължаваща децентрализация на системата на планиране, разрушаване на държавните машинно-тракторни станции, продължаващо копиране на различни заимствани от САЩ методи на селскостопанско производство, продължаващо усвояване на целините, преобладаващо внимание към производството на стоки за широко потребление, както и известна либерализация в интелектуалната и културната сфера и отказ от първостепенното значение на класовата борба, диктатурата на пролетариата и авангардната роля на Партията.

Втората особеност от въпросния период на управлението на Хрущов беше, че практически всички предприети от него вътрешно-политически мероприятия не можаха да доведат до очакваните от него резултати. В това отношение очевидно е прав Уилиям Табман, един от биографите му, който в излязлата си пред 2003 год. книга “Хрущов – човекът и епохата му” подчертава, че “твърде често инициативите му превръщаха дадено лошо положение на нещата в още по-лошо”. (49)

На ХХІІ-рия Конгрес на КПСС през 1961 год. Хрущов отново предприема рязка кампания срещу Сталин.В случая е интересно да се отбележи, че два от аспектите на антисталинизма на Хрущов практически предсказаха онова, което по-късно беше реализирано от Горбачов.

Първо, критиките на Хрущов по отношение на Сталин бяха колкото преувеличени, толкова и едностранни и повърхностни.

Второ, самото оповестяване на “развенчаването на Сталин” беше предизвикано от изключително ограничени политически цели. В това отношение може да се говори много. Така например, Хрущов направо излъга, като каза, че Сталин се бил появил на политическата арена съвсем внезапно през 1924 год., когато е известно, че той имаше солидна биография като революционер, започнала от практическа работа сред железопътните работници в Грузия още през 1898 год. Хрущов цитира т.н. последно завещание на Ленин, съдържащо определени критики на резкия характер на Сталин, като в същото време обаче напълно пренебрегваше всичко казано пак от Ленин по адрес на Сталин като забележителен ръководител на Партията.

През 1956 год. Хрущов концентрира нападките си против Сталин предимно във връзка с репресиите против партийни ръководители, като изтъкна, че “поне половината от делегатите на ХVІІ-ия Партиен конгрес и 70 % от членовете на избрания от този Конгрес ЦК са били избити”, но според биографа на Сталин Кен Камерън, “трудно би могло да се повярва, че цитираните тогава от Хрущов цифри са достоверни”. (50)

Според откритите напоследък съветски архиви, общият брой на екзекутираните от 1921 год. до 1955 год. е 799,455 (седемстотин деветдесет и девет хиляди четиристотин петдесет и пет) души, което е много по-малко от “милионите жертви”, за които открито говореха дълго време антисъветски настроени “изследователи”, като Робърт Конкуест, Рой Медведев и много други. (51)

В критиките си към Сталин Хрущов напълно пренебрегваше всички данни за саботажи срещу съветската власт, които бяха основание за предприеманите от нея репресивни действия.

Той също така обвини Сталин за погрешна военна стратегия и еднолично ръководство по време на Втората световна война, което още тогава беше опровергано от видния съветски пълководец генерал Георги Жуков.

Хрущов не призова и не направи необходимото за една изчерпателна и балансирана оценка, както на самия Сталин така и на периода, през който той беше ръководител на Партията и държавата. Вместо това той просто “отписа” Сталин от съветската история, като се надяваше, че с това ще се сложи край и на цялата дискусия по въпроса. (52) Впоследствие обаче самият Хрущов трябваше да напусне историята, оставяйки след себе си, по думите на Егор Лигачов, “твърде много празни пространства”. (53)

Независимо от всички недостатъци като исторически аргументи, нападките по адрес на Сталин от Хрущов бяха поставени в услуга на преследваните от него конкретни политически цели. Създавайки един изключително изкривен чудовищен образ на Сталин, Хрущов след това използва изфабрикуваните от самия него аргументи за разправа с несъгласните по една или друга причина с политическия му курс.

През 1961 год., той открито свърза нападките срещу Сталин с обвинения за престъпления, извършени от опонентите му, тоест, от “фракционната група начело с Молотов, Каганович и Маленков”. Хрущов ги обвини, че се съпротивляват на всичко ново и се опитват да възродят престъпните силови методи по време на култа към личността”. (54) Това беше очевадно изопачаване на фактите, тъй като Молотов и последователите му по никакъв начин не призоваваха към преминаване към някакъв вид режим на репресии, а се противопоставяха на политическия курс на Хрущов и на едностранното му отношение към Сталин.

Хрущов използва против опонентите си понятието “сталинизъм”, по същия начин, по който антикомунистите прибягват до него в атаките си срещу комунистите.

Стореното от Хрущов по отношение на Сталин разчисти пътя за по-късната поява на Горбачов и за установяването на курса му. От една страна, Горбачов се опита да натрупа политически капитал въз основа на всички онези непълноти и отсъствия на солидни аргументи, които бяха характерни за подхода на Хрущов. В същото време, под претекста за нуждата от запълване на тези непълноти, Горбачов отвори още по-широко вратите за дори по-ожесточени едностранни нападки срещу Сталин, с които далеч надмина извършеното от Хрущов. Освен това, явно използвайки опита на предшественика си, Горбачов отново прибягна до отричане на Сталин като начин за отправяне на обвинения и отстраняване от политическия живот на всички онези, които по един или друг начин демонстрираха несъгласие с политиката му. Например, при случая с дискусията около Нина Андреева през 1988 год. - за нея ще стане дума по-подробно в Глава 5 - Горбачов просто повтори срещу опонентите си старите обвинения на Хрущов, а именно, че те се стремят към “възстановяване на сталинските методи”.

Може би най-запомнящата се отличителна черта на политическия подход на Хрущов, беше увереността му, че е възможен бърз и лесен начин за построяване на социализма. Точно тази увереност се оказа основната причина, която за едно десетилетие доведе съветското селско стопанство близко до положението на истински хаос. Издигайки овладяването на целинните земи като основен елемент на селскостопанската политика, предполагаше пренасочването в отдалечени райони на страната на десетки хиляди трактори и комбайни, както и на стотици хиляди доброволци със задачата да разработят земи, чиято обща площ се равняваше на цялата територия на Франция, Западна Германия и Англия, взети заедно. През първата година на кампанията беше достигнато повишаване на производството на зърно с 10 милиона тона. По-късно се оказа обаче, че това се е дължало преди всичко на получените по-високи добиви в традиционните селскостопански райони. Сушата, разразила се през следващата година, доведе до повсеместно намаляване на продукцията в цялата страна. Следващата 1956 год. беше фактически върховата точка на целинната кампания, когато от новоусвоените земи беше получено зърно, равняващо се на 50 % от общото производство в страната. След това обаче голяма част от произведеното беше изгубено било поради липса на достатъчно складове, било поради трудностите, свързани с транспортирането на тази продукция на извънредно големи разстояния. В следващите години вече продукцията от целините земи започна да бележи една непрекъсната тенденция към намаляване. През 1957 год. тя беше 40 % по-малко в сравнение с 1956 год., а през 1958 год. намаля с още 8 %, докато се стигна до годините 1963 и 1964, които пък бяха период на пълен упадък.

В публикуваното през 1969 год. в САЩ подробно изследване на Джералд Майер на тема “Целинният проект на Хрущов от 1953-63 години като негова панацея * за решаване на селскостопанските проблеми на Съветския съюз” се подчертава, че една от основните причини за неуспеха тогава е било необоснованото пренебрегване от страна на Хрущов на някои неблагоприятни природни условия и пълното пренебрегване на финансовия проблем от разходите по извършваните дейности. Извънредно краткият сезон за развитие на растенията, крайно недостатъчните и неравномерно разпределени валежи, силните ветрове и практическата невъзможност за провеждане на редица задължителни рутинни селскостопански процедури в условията на целините земи доведоха, в края на краищата, до такива ефекти като постоянни суши, широко разпространена ерозия, спадащото плодородие на почвата и непрекъснато растящи разходи. (55) Накратко казано, политиката за усвояване на целинните земи се оказа пълен провал.

* Панацея - лечебно средство за всичко, търсено от алхимиците. (Бел. пр.)

До незадоволителни резултати доведоха и други три инициативи на Хрущов в областта на селскостопанската политика. Две от тях се базираха на увереността му, че като следствие на прилагането на заимствани от Запада методи и практики, ще се достигне до бързо и лесно повишаване на производството. Т.н. “зърнена кампания”, предприета по негова инициатива, се основаваше на идеята, че е възможно рязко повишаване на броя на добитъка посредством прилагане на американския опит за отглеждане на зърно за силаж. Отказът от традиционната практика на периодичното оставяне на земи на угар и ротацията на различните култури беше заменена с повишена употреба на изкуствени торове. Въпросните кампании, всъщност, напълно пренебрегваха природните и други особености на Съветския съюз и никога не се превърнаха в “универсални ключове” за решаване на селскостопанските му проблеми, както ги виждаше Хрущов. (56)

Трета - и може би най-крайна от всички инициативи на Хрущов – беше свързана с унищожаване на системата от държавни машинно-тракторни станции, чиято функция беше да осигуряват с трактори и друга селскостопанска техника колективните стопанства. Последните, които до тогава бяха свикнали да разчитат на въпросните МТС-та, изведнъж се оказаха принудени да изкупуват и сами да поддържат нужната им техника. Като идеология разглежданите тук действия на Хрущов представляваха открито отхвърляне на едно от основните виждания на Сталин за съветската икономика. Според него “не самите колхози, а разширяването на държавния сектор, ще е факторът, който ще осигури по-нататъшното успешно развитие на съветската икономика, както на село, така и въобще”. (57) Още по-чувствителни бяха разрушителните въздействия на предприетата промяна на практика. В продължение само на три месеца по–голяма част от МТС-тата просто изчезнаха изцяло от лицето на земята. Дори апологети на Хрущов (като Рой Медведев и др.) впоследствие бяха принудени да признаят, че в резултат на политиката му се стигна до сериозен спад в селскостопанското производство и бяха нанесени дългосрочни щети на икономиката, равносилни на несъмнен провал. (58)

Хрущов се опитваше да подхожда и към проблемите на промишлеността по почти аналогични начини, както постъпваше със селското стопанство - като създаваше по-скоро нови проблеми вместо да разрешава старите.

В условията на социализма, както общият обем, така и вътрешната структура на цялото производство в национален мащаб в решаваща степен бяха определяни и обезпечавани посредством системата на единното икономическо планиране. Съществуването и функционирането на тази система беше гаранция срещу последствията от резките спадове или “взривове” на производството, характерни за капиталистическия пазар.

В същото време и тя имаше своите трудности и проблеми. От една страна, с разрастването на икономиката на СССР процесът на планирането й също се увеличаваше мащабно и по сложност. Така, през 1953 год. броят на промишлените предприятия беше около 200,000. Това налагаше и съответното повишаване както на броя на съответните показатели на планирането, така и на специализираните звена, обезпечаващи функционирането на системата. Ако в началото на 30-те години те не бяха повече от 300, то през 1940 год. броят им вече достигаше 2500, а през 1953 год. – 5000.

Постепенно някои аспекти на този процес започнаха да дават все повече основания както на активно враждебно настроени, така и на редица непредубедени изследователи и икономисти, да започнат да говорят за наличието на елементи на “свръх централизъм”, задушаващи инициативата и техническия прогрес и водещи до излишно прахосване на обществено необходими ресурси и време. Често срещана практика стана стремежът на стопанските ръководители към презапасяване със суровини, резервни части и други материали, необходими за производствения цикъл. Даваха се премии за чисто количественото изпълнение на плана, често се награждаваха откровено производствени постижения, а се наказваха такива, които искрено се стремяха към усъвършенстване на производството. (59)

При управлението на Хрущов проблемите, свързани с функционирането на системата на единното стопанско планиране, се изостриха още повече в резултат на механичното превключване към нея на извънреден голям брой допълнителни показатели, свързани с макроикономическото пренасочване на съветската икономика към увеличено производство на стоки за широко потребление.

Във връзка с това, в книгата си “Икономическа история на СССР”, (1989 год.) икономистът Алекс Ноув с основание отбелязва, че “превръщането на жилищното строителство, селското стопанство, леката промишленост и търговията в сфери от първостепенна важност, усложниха и утежниха още повече системата на планирането. По принцип, подобно на системите на военновременните икономики в западните страни, тя работи добре и успешно се справя с проблемите, когато борави с определен, по принцип ограничен брой зададени показатели. Положението рязко се променя, когато главните цели започват да се “размиват” и да губят ясните си очертания, а количеството подлежащи на планиране “показатели” чувствително се увеличава.” (60)

Хрущов се опита да намери лесен изход за проблемите на централната система на планиране чрез опити за радикалното й децентрализиране и внасяне на идеи, заимствани от капиталистическата икономика – например, конкуренцията и пазарните механизми. През май 1957 год. той внезапно закри всички, съществуващи дотогава 30 отраслови министерства и Комитета за държавно планиране, като ги замести с над 100 икономически съвети, функциониращи на местно равнище.

Не беше трудно да се предвидят последствията от едни толкова драстични и значителни промени. На първо място, те затрудниха координацията между процесите на производството и доставката на суровини и запаси. Освен това, на практика нещата почти винаги се подреждаха така, че местните интереси излизаха на преден план пред общонационалните. По този повод, в книгата си “Хрущов: години на власт” (1978 г., САЩ), дори известните защитници на Хрущов Рой и Жорес Медведеви бяха принудени да признаят, че децентрализацията доведе до “анархия, дублиране, парализа на функциите и размиване на отговорността”. (61)

Това предизвика провеждане на прегрупиране и уедряване на звената от системата на планиране до 17 големи икономически района (1964 г.). Дори и тогава обаче не можаха да бъдат преодолени щетите, нанесени от децентрализацията. Темповете на икономически растеж на съветската икономика като цяло бяха по-бавни през втората половина на 50-те години в сравнение с тези през първата. През първите пет години на следващото десетилетие пък те бяха по-ниски в сравнение с 50-те години. (62)

След смяната на Хрущов през 1964 год. бяха възстановени 20 централни министерства и се предприеха опити за съчетаване на водещите им функции в планирането с предоставяне на по-голяма производствена автономия на отделни предприятия по места. (63)

Често мерките, провеждани от Хрущов, по-късно предизвикваха появата на други проблеми. Така например - може би като една “предпазна мярка” или “закъсняла реакция” на предишни, отправяни към него критики за “толериране на буржоазния национализъм в Украйна” - той често, едва ли не демонстративно пренебрегваше или просто си “правеше оглушки” по отношение на редица реални симптоми на проява на изострена национална чувствителност в едни или други райони на страната. Издадената във Великобритания през 1967 год. книга на Дж. Нетъл “Съветските постижения” ни информира как след едно посещение в Средна Азия той прави прибързано предложение за обединяване на всички съветски републики в този район в една република. (64) По-малко крайни, но очевидно недостатъчно премислени и преждевременни са и редица от други негови тези в тази област – например, твърдението, че националният въпрос в СССР е вече “окончателно решен” и че на дневен ред е установяване на обща за всички граждани на страната “съветска национална идентичност”, която да замести и обедини в едно цяло националните идентичности на всички националности, членки на Съюза.

Колкото и възвишено и привлекателно да беше като идея, провъзгласяването на “общосъветска национална идентичност” точно в този момент имаше напълно обратно въздействие, предизвиквайки възраждане и активизиране на националистически чувства практически сред всички, които по един или друг начин държаха на националното си наследство, традиции и ценности.

В книгата си “Преоткриване на Русия: руският национализъм в условията на съветската държава в периода 1953-1991” (излязла едновременно в САЩ и Великобритания през 1998 г.) историкът Ицхак Брудни твърди, че разисквания тук подход на Хрущов е основан на явно неразбиране и на пренебрежение на съществуващите в страната национални проблеми и допринася за активизиране на цяла гама ограничени националистически чувства и представи както сред неруските националности в периферните области, така и в средите най-вече на редица представители на руската интелигенция в центъра. (65)

Голяма част от интелектуалците харесваха Хрущов заради значителното разхлабване на цензурата, станало по негово време. В това отношение той явно се оказа отново “предтеча” на по-следващата политика на “гласност” на Горбачов.

Независимо, че “размразяването” по времето на Хрущов беше по-скоро нещо временно и епизодично, то все пак доведе до значително разчупване на формите в областта на такива изкуства като филмовото, поезията и художествената литература. Разбира се, този процес беше и доста противоречив, тъй като, от една страна, той доведе до появата, например, на книги като “Не само хляб е нужен” от В. Д. Дудинцев, а от друга – до публикуването и на редица произведения с критична насоченост към живота в Съветския съюз – например, на “Един ден от живота на Иван Денисович” от А.И. Солженицин и др. (66) Без съмнение обаче, хрущовското “размразяване доведе до широкото разпространение на различни буржоазни идеи - особено що се касае до икономиката” - сред твърде широки академични среди в страната. Според споменатите вече братя Медведеви, в периода след 1953-54 г. “влиянието на Запада започна забележимо да нахлува в много области на живота и особено в икономиката” (67)

По време на ръководството си Хрущов лансира също редица други идеи в областта на международните отношения, на партийното строителство, на държавата и на комунизма като обществен строй. Много от тях имаха противоречиво въздействие както върху положението в самия СССР, така и върху международното комунистическо и работническо движение. В границите на предлаганата книга няма да сме в състояние да дадем оценка доколко всички тези идеи са били някакво творческо приложение на марксизма-ленинизма към тогавашните нови обществени условия или пък бяха коренно погрешни ревизионистки изопачавания на основните му принципи. Безспорно е обаче, че въпросните идеи на Хрущов така или иначе сложиха началото на един последователен преход в посока към социалдемокрацията. В повечето случаи те посяваха семена за последващото възникване на нови, по-големи и по-остри проблеми, довели, в края на краищата, до появата и оформянето на политическия курс на Горбачов с неговите още по-крайни възгледи и практики.

Както е известно, в областта на международните отношения Хрущов поставяше особено ударение върху политиката на мирно съвместно съществуване. Неговите аргументи бяха, че с укрепването и развитието на социалистическата система в света съотношението на силите в него претърпява такова развитие, че е възможно основното противоречие между социализма и капитализма да бъде разрешено в сферата на “мирното съревнование” между тях. Оттук не беше далеко да се стигне и до идеята за възможността от “мирно прерастване” на капитализма в социализъм. Известно е, че точно по този въпрос възникнаха и основните противоречия между Хрущов и китайското ръководство. В специално “Предложение относно генералната линия на международното комунистическо движение”, публикувано в Пекин през 1963 год., тази линия беше основно разкритикувана, а самия Хрущов – обявен за ревизионист. (68)

Бъдещото развитие опроверга много от вижданията на Хрущов, но не трябва да се забравя, че в условията, в които те бяха непосредствено предлагани, международното положение на самия Съветски съюз беше твърде сложно. Той продължаваше да се намира в едно изключително враждебно империалистическо обкръжение, възглавявано от тогава все още по-силните в икономическо отношение от него САЩ. От тяхна страна се водеше една масирана пропагандна кампания, представяща СССР пред света изключително като фактор на нестабилност, агресия и подмолна дейност. В този контекст лансираните от Хрущов идеи до голяма степен парираха тези основни насоки на империалистическата пропаганда. Те подкопаваха остротата на усилията на онези кръгове на Запад, които непрекъснато наблягаха на необходимостта от широкомащабна война срещу СССР, като по този начин подпомогнаха разрастването на световното движение за мир. Следва да се има предвид обаче, че идеите на Хрущов за мирното съвместно съществуване не бяха, всъщност, всецяло нови. В няколко свои интервюта почти непосредствено преди смъртта си, самият Сталин неколкократно беше подчертавал възможността за възникване на политика на мирно съвместно съществуване и отхвърляше идеята за неизбежността на една нова война. (69) Освен това, независимо от всички критики, отправени към него, Хрущов на практика не се отказа от политиката на международна защита на социализма. През 1956 год. под негово ръководство беше осъществено изпращането на съветски войски против контрареволюцията в Унгария. По-късно, по време на кубинската криза през 1962 год., пак той не се поколеба да изпрати ракети на острова в защита на тамошната революция. Във връхната точка на кризата, когато нещата и в Карибския басейн, а и в света като цяло, буквално висяха на косъм, отново СССР под неговото ръководство успя да извоюва даване на официални гаранции от страна на САЩ, че няма да предприемат интервенция срещу Куба, като в замяна на това от острова бъдат изтеглени съветските ракети. Успоредно с това САЩ изтеглиха и редица свои ракетни въоръжения, разположени дотогава непосредствено около границата на СССР, най-вече в Турция. (70) Хрущов не се колебаеше да оказва и щедра материална и техническа помощ на всички онези страни и народи в света, които по един или друг начин водеха борба против империализма. Сред тях следва да бъдат изброени поне Китай до обтягане на отношенията, Индия и др. В тази връзка си струва да напомним извода на историка Уилиям Кърби, цитиран в книгата на Уилиям Таубман, “Хрущов – човекът и неговото време” (2003 г.), че помощта, оказвана от СССР за Китай в периода между 1953 г. и 1957 г., е представлявала “най-големия трансфер на технологии, познат в цялата човешка история”. (71)

Колкото и да е била оправдана по своята целесъобразност, а и от постигнатите по онова време успехи, политиката на Хрущов към осигуряване на мирно съвместно съществуване обаче явно беше доста наивна преди всичко в демонстрираното голямо доверие и очакване, че САЩ и тогавашният президент Айзенхауер ще проявят желание и готовност да се откажат от водената от тях “студена война”. САЩ така и никога не направиха нещо съществено в отговор на едностранното намаляване на размерите на военния бюджет и на въоръжените сили на СССР. Още по-малко отговориха те на пожеланията да се въздържат от агресивни действия във Виетнам. Това подчертава дори изследовател като Ленард Шапиро в излязлата му през 1971 год. книга “Комунистическата партия на Съветския съюз”. (72)

Нещо повече, самият Хрущов впоследствие беше принуден да признае, че намеренията му за постигане на мирно съществуване бяха на практика прекъснати през 1960 год., когато - в самото навечерие на очакваната среща на високо равнище на четирите велики държави - САЩ изпратиха шпионския самолет У-2 над съветска територия, а впоследствие дълго време отказваха да признаят наличието на такъв факт. По думите на самия Хрущов, едва когато съветските власти показаха пленения свален пилот Пауърс става ясно, че “САЩ винаги са имали изключително империалистически намерения и са считали, че военната сила е най-важният фактор в международните отношения”. Тогава всички получиха нагледни доказателства, че това е наистина така. (73)

Както е известно, Хрущов имаше две нови идеи и в областта на ролята на Партията, партийното строителство и държавата. Първата от тях беше, че КПСС е променила характера си и от авангард на работническата класа се е превърнала в авангард на “целия народ”. Според него същото важи и за диктатурата на пролетариата, която се била трансформирала в общонародна държава.

От чисто теоретична гледна точка, при определен етап от развитието на социализма подобни преобразования биха могли да бъдат, може би, нещо доста естествено. Проблемът се състоеше обаче в това дали при конкретните вътрешно икономически и политически условия в Съветския съюз и особеностите на международното му положение, такъв етап беше наистина постигнат. По мнението на споменатия вече прогресивен изследовател Бахман Асад, на практика тези идеи са оказали едно дългосрочно разложително въздействие, тъй като са подхранвали илюзии за възможното избягване на необходимостта от класова борба, а така също са възлагали прекалено много доверие и очаквания на отделни ограничени социални групи от рода на държавните бюрократи и др. (74)

Без съмнение, идеи от такъв характер отклоняваха вниманието от защитата на интересите на работническата класа. В същото време продължаваше да се счита, че социализмът като обществен строй служи преди всичко точно на тези интереси. По този начин се стига до едно голямо объркване и изгубване на основните критерии за измерване на прогреса на социализма като нов обществен строй. На фона на тези погрешни общостратегически идеи се вземаха и редица други отрицателни решения, като тези за т.н “уравняване на заплатите”, при което почти изчезваше икономическата основа за каквато и да било разумна диференциация между тях. И отново трябва да отбележим, че при определени етапи от развитието на социалистическото общество едно подобно уравняване на доходите би могло да бъде приемлива и необходима мярка. В СССР, такъв, какъвто беше той по времето на Хрущов, една подобна “уравнивиловка” водеше до задушаване на инициативността и на стремежа към по-висока производителност на труда.

Предложеното и стореното от Хрущов в областта на партийното управление и строителство, също в крайна сметка доведе до намаляване на ръководната роля на Партията в обществото. През 1957 г., явно повтаряйки практиката от времето, когато беше пръв ръководител на Комунистическата партия в Украйна, той широко разтвори вратите на КПСС за масово ново партийно членство. Това се вършеше в пълно съответствие с вече обявените генерални тези за “изчезване на класовите различия”, при което мнението на “преобладаващото болшинство” на съветските граждани “се покрива с това на комунистите”. (75) Освен това Хрущов въведе изискването в хода на всяка отчетно-изборна кампания да бъдат задължително обновявана поне една трета от ръководните органи на Партията на всички нива. По решение лично на Генералния секретар, самата Партия беше разделена на две отделни части – селскостопанска и промишлена. По този начин фактически се полагаха основите на една своебразна “двупартийна политическа система”.

Независимо, че се вършеха в името на “обновяването и активизирането на партийния живот”, всички тези нововъведения на практика доведоха до отслабване на Партията и предизвикаха широко неодобрение в нея. Не случайно след отстраняването на Хрущов от власт всички те просто “безследно изчезнаха”. (76) Към тях доста по-късно се върна отново обаче Горбачов в стремежите си да отслаби всестранно КПСС, преди да пристъпи впоследствие и към пълното й премахване.

Краят на ерата на Хрущов настъпи през есента на 1964 г., когато по искане на колективното ръководство на Партията той беше принуден да се откаже от поста си. Идеите за икономическа либерализация и “демократизация на политическия живот”, с които той стана известен, не изчезваха обаче напълно заедно с отстраняването му. По скоро те продължиха под формата на онова, което историкът Джон Гудинг нарече “алтернативна традиция”. В периода на 60-те и 70-те години нейни изразители станаха поетът Александър Твардовски, главен редактор на списанието “Новый мир”, както и редица икономисти, социолози, физици, историци и драматурзи, като В. Шубикин, Николай Петраков, Александър Бирман, Рой Медведев, Андрей Сахаров, Валентин Турчин, Татяна Заславская и Михаил Шатров. Характерно за повечето от тях е, че те бяха и останаха членове на Комунистическата партия, възхищаваха се от Ленин и продължаваха да вярват в социализма, като в същото време обаче на практика проповядваха такъв вид социализъм, в който съжителстваха и съществени черти на капитализма – например, пазарните механизми, неговите начини на управление и на политическа организация. Вместо открито да се противопоставят на съществуващата система в СССР, те се надяваха, че, в края на краищата, ще могат да постигнат целите си, като идеите им достигнат до ръководните дейци на Партията. Опитът показа, че тази тяхна практика напълно сполучи в случая с Горбачов. (77 – Джон Гудинг, “Социализмът в Русия – Ленин и наследството му 1890-1991”, издадена през 2000 г.)

Скоро след падането на Хрущов, Леонид Брежнев излезе начело на Партията и държавата, където остана до 1982 год. Известно е, че впоследствие Горбачов и последователите му умело използваха Брежнев и периода на ръководството му като първопричина за всички трудности, слабости и недостатъци в развитието на страната. Те се присмиваха както на лошото му здраве (след прекарания инфаркт), така и на някои слабости на характера му като лична суета, склонност към показност и скъпо струващи приумици, придружени с практика на слабо политическо ръководство. Така Брежнев се превърна в символ на стагнация и корупция. Такъв един подход към личността и управлението му не беше лишен от основания, макар и да беше изключително небалансиран. Според Димитрий Волкогонов Брежнев е ценял най-много “тишината, спокойствието, отсъствието на конфликт”. Той твърди, че Брежнев направо се е ужасявал от самата мисъл за реформи. Счита се, че след като е преустановил наложената от Хрущов политика на задължителна смяна на голяма част от кадрите, той не само е заложил на една политика на “кадрова стабилност и приемственост”, но фактически се е старал да се въздържа и от каквито и да било смени в персонала. На всеки един от четирите партийни конгреса, състояли се по негово време, Брежнев винаги говореше за допускани слабости, но никога не предлагаше и не се съгласяваше с каквито и да било резки решения за тяхното преодоляване. В добавка към това, много от членовете на ръководството му видимо страдаха от напредналата си възраст и намаляващ капацитет за работа. Това може би за никого не беше толкова очевидно, както за самия Брежнев, който - особено след 1977 год. – имаше рязко влошено здраве. През 1976 год. пък той получи изключително сериозен удар, който, в периода до смъртта му през 1982 год., явно беше последван от няколко инфаркта и инсулти. През последните пет години от живота си той вече очевидно беше много болен и отслабнал, за да бъде в състояние да играе каквато и да било активна роля в живота на Партията и държавата. През последните години от живота си той вече не можеше дори да говори без наличието на написан текст пред себе си, като при това явно с труд изговаряше и самите думи. (78)

Много от критиките срещу Брежнев и управлението му имаха основания, но зад тях често се скриваше фактът, че голяма част от проблемите на СССР по онова време водеха началото си от управлението на Хрущов. Може би точно заради това Брежнев не се занимаваше особено много със Сталин, но доста щателно отмени някои от най-фрапиращите “административни и организационни нововъведения” и инициативи на Хрущов. Възстановена беше системата на централизирането икономическо планиране. Задължителната ротация и ограниченията за престоя на власт бяха заменени с политическата и “кадрова стабилност”. Отменено беше разделянето на Партията на селскостопански и промишлени партийни организации, с което – поне на структурно равнище – бяха утвърдени нейната цялостност и единство. Практиката на масовите членски партийни набори беше заменена с по-строги процедури за допускане на кандидатите за партийно членство.

Макар че останаха в обръщение, понятията “общонародна държава” и “Партия на целия народ” бяха трактувани вече по съвършено различен начин. Според Джордж Бреслауър, автор на студията “Преосмисляне на управлението на Хрущов”, публикувана в излезлия през 1980 год. в САЩ сборник под редакцията на Стефан Ф. Коен “Съветският съюз след Сталин”, по онова време е имало специално тълкуване, според което цитираните понятия не означават, че “Партията е загубила класовия си характер”. Те просто потвърждават, че КПСС винаги е била и си остава преди всичко партия на работническата класа”. (79) Заедно с това политиката на Брежнев във външнополитическата област през цялото време неотклонно следваше преди всичко линията на международната солидарност. По негово време беше постигната равнопоставеност със САЩ във всички важни аспекти на военно-стратегическата област. Широка подкрепа се оказваше на социалистическите страни в Източна Европа и Куба, на революционната борба във Виетнам, Никарагуа, Ангола, Афганистан, на движението за отхвърляне на расисткия режим на апартейда в Южна Африка и пр..

В идеологическо отношение Брежнев се стараеше да върви по свой собствен път, отчитащ особеностите на всяка една от основните тенденции или традиции в съветския политически живот. Според известния съветски изследовател Фьодор Бурлацкий, често в конкретните политически похвати на Брежнев личи “заимстване” на елементи както от Сталин, така и от Хрущов. (80) Стивън Ф. Коен – може би един от най-авторитетните чуждестранни анализатори на съветската епоха - също отбелязва склонността на Брежнев да се опитва да заема “средно” място сред борещите се за надмощие различни тенденции в Партията и ръководството й. В труда му “Различните гласове на гласността”, издаден през 1989 год. в съавторство с Катрин ван ден Хойфел, той отбелязва “наличието поне на три различни направления, обособили се в Партията след свалянето на Хрущов от власт през 1964 год.” Едното е познатата вече антисталинистка насоченост с изискване за допълнително отслабване на партийния и държавен контрол над обществото. Тя се балансираше от откровено “неосталинистко” ядро, според което времето на Хрущов нанася извънредно тежки поражения на Партията и държавата, изискващи бързо възстановяване.

Равновесието между тези две откровено противопоставящи се тенденции се поддържаше от своебразно трето консервативно течение. Последното поддържаше идеята за запазване на наследеното статукво от управлението на Хрущов, без да се предприемат каквито и да било допълнителни радикални промени било “назад” към сталинизма или “напред” към по-нататъшното му “преодоляване”.

През 20-те години след отстраняването на Хрущов тези три вътрешнопартийни течения водеха непрестанни “негласни”, подмолни борби за надмощие. Това създаваше предпоставка за фактическото функциониране на една своебразна политическа “многопартийност” в рамките на КПСС. През по-голямата част от този период – особено в началото му – на консервативното крило на ръководството на Брежнев се удаваше повече или по-малко уверено да ръководи Съветския съюз, като правеше някои отстъпки главно на неосталинисткото ядро в Партията. С издигането на Горбачов на поста Генерален секретар през 1989 год. обаче изведнъж на власт се оказа “реформаторската” тенденция, която в един момент изглеждаше като напълно изчезнала от политическия живот на страната.

И все пак, независимо от грешките и провалите по времето на Хрущов, а и от нежеланието – или, може би, от неспособността - на Брежнев да предложи и прокара с твърда ръка компетентно решаване на истински наболелите проблеми, съветската икономика продължаваше да се развива със завидна жизненост и енергия. През 50-те години, например, темповете на икономически растеж на СССР трайно надвишаваха средно два пъти тези на по-голяма част от развитите страни в света.

По данните на съветската статистика, цитирани от икономистите Виктор и Елен Перло в книгата им “Динамична стабилност – съветската икономика днес” (1980) год., индексът на промишленото производство на СССР за периода 1950-1975 години нараства 9,85 пъти. По данни на ЦРУ този ръст за същия период от време е бил 6,77 пъти, докато в САЩ – пак за същото време – нарастването е било 2.62 пъти. (82)

Тогава Съветският съюз създаваше работа на около ¼ от общия брой на научните работници в света. Пускането на първия изкуствен спътник на Земята и последвалите други забележителни постижения на СССР в космическата област не беше нито чисто символично, нито случайно явление, а закономерен резултат от един дълъг и многостранен процес на последователна работа в научно-изследователската и технологичната област.

Заедно с това също така закономерно е и постоянното нарастване на средните заплати и съответно на жизненото равнище на огромното мнозинство от хората. Продължителността на работната седмица при повечето професии беше фиксирана вече на 40 часа седмично, а за тежките видове труд – на 35 часа. Беше въведена всеобща система за пенсиониране. Все по достъпна ставаше богата гама от стоки за широко потребление.

Според данните и заключението на видния съветски икономист, академик Абел Аганбегян, цитирани в излязлата през 1988 г. в САЩ негова книга за “Икономическите предизвикателства на курса на перестройката”, през този период “разликата между нивата на икономическото и социално развитие между СССР и САЩ бързо се стопяваше”. Към средата на 80-те години СССР произвеждаше вече 20 % от цялото икономическо производство в света. По време на Революцията този дял беше само 4 % - при това от много по-малка стойност на общото промишлено производство в света тогава.

Съветският съюз стана пръв в света по общото производство на нефт, газ, черни метали, редица минерали, трактори, усилен бетон, вълнени изделия, обувки, захарно цвекло, картофи, мляко, яйца и други стоки. По производство на електрическа енергия от ВЕЦ, по химически изделия, машини, цимент и памук пък беше на второ място, отстъпвайки само на САЩ. (83) Средногодишните темпове на растеж на промишленото производство нараснаха от 4 : 7% за периода 1960-1965 г. до 5 : 8 % и 6.0 % за периода 1970-1975 г. (84)

Тук следва да се напомни, че значителен принос за постигането на тези успехи имаше именно последователната политика на големи капиталовложения в развитието на тежката промишленост и усвояване на природните ресурси на страната, чието начало поставя Сталин. Без съмнение, именно големите количества разнообразни и евтини суровини за промишлеността, като природен газ, нефт, въглища и желязна руда, обезпечени благодарение на тази политика, бяха основата на последващият растеж и развитие на съветската икономика.

През 70-те години обаче това развитие се оказа сериозно затормозено под въздействие на редица обективни и субективни фактори.

Проблемите от обективно естество произлизаха преди всичко от относителното намаляване на лесно достъпните запаси от природни ресурси, вследствие на което значително нарастваше стойността на добиваните количества газ, нефт и въглища.

От друга страна, пак през същия период, структурата, съставът и общата численост на работната сила в страната започнаха да изпитват върху себе си и дългосрочните отрицателни демографски последствия от Втората световна война.

И не на последно място, значителна част от обективните затруднения на съветската икономика пак по същото време бяха сериозно допълнително изострени от преднамерената продажба от страна на САЩ на дефектни чипове за компютърните технологии, които предстоеше да бъдат въведени в съветските предприятия.

Причините от субективен характер също оказваха разнопосочни отрицателни въздействия през указания период. От особено голямо значение между тях бяха проблемите, породени от вземането на едни или други важни политически решения. Дългосрочно неблагоприятно въздействие, например, продължаваше да оказва решаващото пренасочване на средства от сферата на тежката промишленост и разширеното възпроизводство към осигуряване на стоки за широко потребление.

В общи линии продължаваше да действа и вредната политика на приравняване на заплащанията за различни качества и количества труд. Характерно за по-голяма част от управлението на Брежнев се оказа пренебрежението, с което се отнасяха тогава към проблемите на планирането и на методите за стимулиране на трудовия процес. Вследствие на всичко това постепенно започнаха да се натрупват и все по-тревожни признаци, макар че общите стойности на средногодишния ръст на промишленото производство и през периода 1973 – 1985 г. продължаваха да бъдат все така положителни и по някои източници възлизаха на 4,6 % в сравнение с растежа от 2,3 % на промишлеността на САЩ за същото време. (85 - Виктор Перло “Свръхпечалби и кризи в съвременния капитализъм на САЩ”, 1988, стр. 49)

През периода 1979-1982 г., например, при общото запазване на посочената по-горе положителна тенденция, промишленото производство в страната отбелязва все пак спад от 40 %. Обемът на селскостопанското производство пък така и не достигна равнището на 1978 год.

Анализирайки тези явления, Аганбегян стига до извода за наличие на “намаляване на общата ефективност на общественото производство”. Забелязва се и спад на процеса на повишаване на жизненото равнище, когато през периода 1976-1985 г. постепенно намалява добивът на нефт по Волга, на въглища около Дон, на дървен материал от Урал, на никел от Колския полуостров и пр. (86)

Отношението на Брежнев по националния въпрос, отново отразяваше балансиращата политика, която той по начало се стараеше да води в ръководството на Партията и на страната. От една страна, той като че ли беше склонен да възприема някои от идеите и подходите на Хрущов. Така например, той се стараеше да обезпечи повече възможности за развитие на относително изостаналите в икономическо отношение републики, като по този начин укрепи онова, което наричаше “съветски патриотизъм”.

“Съветските народи” – подчерта той в доклада на Централния комитет на КПСС пред ХХVІ-ти Конгрес - “днес са по-обединени от когато и да било преди.” (87)

Заедно с това, като Генерален Секретар той обаче често заемаше една своебразна съзерцателна позиция към реалното положение на нещата в много от тези републики, като по този начин толерираше разцвета на корупция и роднинство в тях. В Узбекистан, например, тамошният партиен ръководител Рашидов беше назначил 14 свои роднини във висшето ръководство на партийния апарат. Това се оказа една от причините, поради която там процъфтяваше рушветчийството, различни прояви на несправедливости и произвол, както и “въпиещи нарушения на законността”, както ще отбележи по-късно Егор Лигачов в книгата си “Вътре в горбачовския Кремъл”, издадена през 1993 год. (88)

В други отношения обаче Брежнев понякога наподобяваше дори Ленин и Сталин в рязкото си отношение към някои от най-реакционните прояви на национализъм, като в същото време, в други случаи се стараеше да приобщи за делото на социализма други, по-умерени от тях. Така например, той не се поколеба да смени ръководителите на Украйна и Грузия, които допускаха недопустимо разпалване на национализъм и на антируски настроения. Заедно с това, по думите на историка И. Брудни, Брежнев предприема една своебразна “политика на приобщаване” по отношение на редица руски националисти.

Това, от една страна, предизвика спрямо него критики за “отстъпление от марксизма” в полза на “руския великодържавен шовинизъм”. Други кръгове обаче бяха склонни да разглеждат една подобна политика като съвсем закономерен подход, целящ осигуряване на подкрепа от страна на някои руски интелектуалци, споделящи националистични чувства и настроения. Особено важно беше, че един подобен подход от страна на Брежнев беше съчетан с явно оттегляне от характерния за времето на Хрущов “всеобхватен либерализъм” и уклон към широко въвеждане на “пазарни реформи” и откриване на по-големи възможности за разширяване на влиянието на Запада.

Така че много хора бяха склонни да възприемат въпросната политика на Брежнев като нещо, наподобяващо известните усилия на Сталин да разшири и задълбочи всенародната подкрепа по време на Отечествената война чрез открити призиви за възраждане на ценностите на руския патриотизъм. Както подчертава и Брудни, въпросната политика на Брежнев, в края на краищата, не успя, тъй като той, всъщност, се стараеше по-скоро да предостави на националистически настроените интелектуалци “един предимно материален достъп до системата, без да задоволява при това основните им идеологически искания и съображения.” (89)

Предвид на това би могло да се направи заключение, че резултатите от разглежданата тук политика на Брежнев имаха определено смесен или двойствен характер. От една страна, тя показваше стремеж да се обърне нужното внимание на националния въпрос било чрез открито отстраняване и преодоляване на някои от най-отявлените националистически дейци и свързаните с тях настроения или пък по пътя на приобщаване на други от тях към политиката на Партията и държавата. Подобен двустранен подход не се забелязваше у Бухарин или Хрущов, а още по-малко – у Горбачов. Освен това следва да се отбележи, че колкото и непоследователна да изглеждаше в определени моменти националната политика на Брежнев, тя никога не доведе обаче до онези открити кръвопролитни войни на етническа основа, които избухнаха по-късно по времето на Горбачов.

Известно е, че през последните години от управлението на Брежнев се бяха натрупали доста проблеми, както от икономически и социалнополитически, така и от идеологически характер. Заедно с това би било погрешно да се счита обаче, че само групата на т.н. “реформатори”, си даваше отчет за тези проблеми, докато “консерваторите” около Брежнев въобще не са ги забелязвали. Независимо от съществуването на различни индивидуални виждания относно значението на една или друга от проблематичните области, все пак, както между партийните ръководители, така и сред преобладаващата част от групата на обслужващите ги експерти, съществуваше общото убеждение, че въпросите, свързани с повишаване на производителността на труда и на темповете на икономически растеж са основните за момента. Това беше ясно подчертано в директивите на приетия през 1979 год. Х-ти поред петилетен план. (90)

Признаването на съществуващите проблеми, от една страна, и обясняването на причините за възникването им, както и на начините за преодоляването им, от друга, бяха, разбира се, две съвършено различни неща, по които съществуваха съществени различия, както между отделните комунисти, така и в Партията като цяло.

В общи линии, анализът на икономическото положение в страната вървеше в две традиционни течения. Едното от тях беше ясно свързано с идеологическото наследство на Бухарин и Хрущов, докато другото водеше началото и подчертаваше връзката си с Ленин и Сталин. Първото от тях считаше т.н. “свръхцентрализация” за основна причина, породила всички проблеми. За привържениците му изходът беше децентрализацията, прилагането на пазарните механизми и допускането на определени форми на частна собственост в производството. Във връзка с това, още през 1985 год. анализаторът Моше Левин писа следното в книгата си “Неофициални течения зад икономическите дебати в СССР”: “Наистина учудващо е колко много от идеите на антисталиновата програма на Бухарин от 1928-29 години бяха взети на въоръжение от съвременните реформатори”. (91) В същото време следва да се все взема предвид, че онези, които споделяха подобни възгледи, бяха все пак едно незначително малцинство от общия брой на икономистите в страната. Както подчертава обаче Андерс Аслънд в излязлата през 1989 год. в САЩ негова книга “Борбата на Горбачов за икономическа реформа”, “под тяхно ръководство се намираха три от четирите главни академични института в СССР”. (92) С течение на времето се оказа, че фактически ръководител на тази група е известният академик Абел Аганбегян, който по-късно стана и един от главните икономически съветници на Горбачов.

По-голямата част от икономистите в СССР искрено вярваха във възможностите за усъвършенстване и модернизиране на съществуващата система на единно икономическо планиране. За тях проблемите, свързани с икономическия растеж и производителността на труда, възникваха преди всичко поради изоставането на интелектуалния капацитет на методите за планиране и управление от общите темпове на развитие на производителните сили. Не бяха малко онези, които виждаха, че често пъти възникваха проблеми не толкова поради някаква “свръхцентрализация”, а по-скоро именно поради недостатъчна координация и централизация на процесите на планиране и ръководство.

Така например, в строителството една от основните причини за появата на значителен брой незавършени проекти беше липсата на възможност на органите на централното планиране да осигурят нужния контрол над действията на местните власти. Последните, водени от различни местни интереси и амбиции, често пъти започваха дадено строителство, за което нито имаха достатъчно ресурси, нито пък беше извършена нужната координация за евентуалното им обезпечаване от центъра. Заедно с тази липса на необходимата степен на съгласуваност, на по-високите етажи на икономиката и политиката чести пъти липсваше нужната координация и между инженерно-техническия кадър, поръчители, непосредствени строители и пр.

Не бяха редки и случаите, когато производителността на труда беше забавена и в резултат на остарели методи на управление и заплащане на труда. (94) Някои от близките до административните ръководства икономисти считаха, че въвеждането на допълнителни стимули към заплащането ще предизвика желаното увеличаване и на производителността на труда. За тях истината зад появата на известния по съветско време анекдот “Те се правят, че ни плащат, а ние се правим, че работим”, не беше резултат от наследената от времената на Сталин тогавашна система на духовно и материално стимулиране. Тези настроения бяха предизвикани по-късно с въвеждането на задължителното уравняване на трудовите възнаграждения. Като отбелязват, че последното се е получило именно по времето на Хрущов и че точно тогава в СССР се забелязва видим спад в производителността на труда, икономистите Виктор и Елен Перло подчертават, че проблемите, свързани с модернизацията и подобряването на методите на икономическо планиране и управление, се появяват отново в СССР през 80-те години, така, както е било и в началото на 60-те.

Съветският съюз наистина получи практически възможности за положително разрешаване на тези проблеми, когато – след смъртта на Брежнев – на поста Генерален секретар на КПСС беше издигнат Юрий АНДРОПОВ. Той притежаваше забележителни качества като личност, имаше солидна подготовка в областта на марксистко-ленинската теория, а беше натрупал и богат опит като ръководител и явно имаше свой собствен широк поглед върху целия комплекс от проблеми, свързани с по-нататъшното успешно развитие на страната и икономиката й. Единственото, което нямаше, беше нужното за целта време. Само три месеца след стъпването му в длъжност у него се появиха сериозни бъбречни оплаквания, които само след 15 месеца причиниха смъртта му. Независимо от това, предвижданите от него мерки, известни като “Плана на АНДРОПОВ” от 1983 год., показаха възможност за един наистина обещаващ път за успешното развитие на страната, коренно различаващ се от всичко избрано и наложено по-късно от разрушителния курс на Горбачов.

АНДРОПОВ е роден през 1914 год. в Ставропол в семейството на железопътен работник. На 16 години той започва работа - отначало като телеграфен служител, а по-късно осигурява известно време превоз на хора по Волга. След 1936 год. той заема редица постове в системата на Комсомола, като в един момент става и Първи секретар на комсомолската организация в Карелофинската автономна република, разположена около границата с Финландия. По време на германската окупация на Карелия през Втората световна война АНДРОПОВ възглавява партизанското движение в района. След войната той става вече Втори секретар на Комунистическата партия на Карелия, а през 1951 год. е издигнат на работа в ЦК на КПСС в Москва. През 1953 год. той е изпратен като съветник в посолството на СССР в Унгария, а през 1954 год. – вече е и посланик там. В периода от 1957 до 1962 год. е на работа в Международния отдел на ЦК на КПСС като отговарящ за връзките с другите социалистически страни. През 1962 год. вече е избран за Секретар на ЦК, а през 1967 год. става Председател на КГБ, на който пост остава през следващите 15 години. (96)

Отделните моменти от работата на АНДРОПОВ са дори още по-внушителни, отколкото представеното по-горе резюме на биографията му. Тук следва да се отбележи, че по време на кариерата си той е имал възможност да работи непосредствено с трима от най-значителните ръководители на КПСС. Един от тях беше Ото Куусинен, последовател на Ленин от 1905 год. и основател на Финландската комунистическа партия, а след това и Първи секретар на Комунистическата партия на Карелия. По негово време АНДРОПОВ беше Втори секретар на Комунистическата партия пак там. Куусинен, който до самата си смърт през 1964 год. остана една от безспорно признатите ръководни фигури в КПСС, без съмнение допринася много за признаването на способностите на АНДРОПОВ от страна на партийния апарат. По-късно, когато беше на работа като посланик в Унгария, АНДРОПОВ имаше възможност да работи пък под непосредственото ръководство на такъв стар болшевик като Молотов, който тогава беше Министър на външните работи на СССР. Пак като посланик в Унгария, той има преки работни контакти и с Михаил Суслов, който явно става нещо като негов “втори наставник” след смъртта на Куусинен. Както е известно, Суслов започва работата си в КПСС още през 1918 год., когато е бил млад деец на Комсомола. Впоследствие той се налага като задълбочен познавач на марксизма-ленинизма, утвърждавайки и запазвайки позициите си на ръководен идеолог на Партията както при Сталин, така и при Хрущов и Брежнев. Редица изследователи са склонни да смятат, че АНДРОПОВ е формирал личността си, вземайки Суслов за непосредствен пример. Наистина, външно резервираният и уравновесен подход, забележимият интелектуален багаж и способността да организира както своята работа, така и дейността на другите при АНДРОПОВ в много отношения напомняха за същите качества у по-възрастния от него Суслов. Също така навярно не случайно беше обстоятелството, че след смъртта на Суслов през 1982 год., именно АНДРОПОВ наследи в Партията неговия пост на водещ идеолог. (97)

Тази възходяща кариера на АНДРОПОВ беше съпътствана обаче от редица крайно напрегнати моменти, изискващи от него голяма смелост, спокойствие и точен ум. Преди всичко такъв напрегнат период беше участието му в партизанското движение.

Крайно драматичен е и периодът, когато той беше посланик в Унгария. Макар че за неговата дейност тогава не се знаят много подробности, все пак става ясно, че той е съумял успешно да се справи с едно колкото трудно, толкова и сложно положение. Комунистическата партия в Унгария се стараеше да гради социализъм в една страна с предимно селско население, където католическата църква играеше традиционно силна роля. Освен това през последните 25 години тя беше в условията на фашистка диктатура, която активно участваше на страната на хитлерова Германия в бойните действия на Втората световна война. Когато АНДРОПОВ пристига в страната през 1954 год. Унгарската комунистическа партия вече беше изправена пред редица трудни проблеми, включващи вътрешни противоречия в нея и признаци за сериозно народно недоволство. От последното активно се възползваха редица фашизирани групи, които, в края на октомври 1956 год., дадоха тласък на проявилото се недоволство на масите в посока към линчуване и масово избиване на комунистите и поддръжниците им. Както подчертава Хърбърт Аптекър в изследването си “Истината за Унгария”, публикувано през 1957 год., на тази вълна от изстъпления и издевателства сложи край само намесата на съветските войски в началото на ноември същата година.

През целия период на кризата АНДРОПОВ работеше в съветското посолство заедно с такива специални пратеници от Москва като Анастас Микоян и Суслов. Именно те тримата заедно с Маршал Георгий Жуков формираха съветските действия по това време. Те даваха и политически съвети на унгарските комунисти, а по всяка вероятност са осъществявали и конкретното оперативно ръководство на съветските войски.

По време на кризата, когато стана явно разцеплението вътре в Партията, а тогавашният министър-председател Имре Наги започна да проявява все по-голяма склонност към капитулантство пред натиска на десницата, АНДРОПОВ беше онзи, който успя да убеди известния комунистически ръководител Янош Кадър да поеме ръководството на Партията. Впоследствие, в продължение на следващите няколко десетилетия Кадър стана един от най-уважаваните политически дейци в Източна Европа. Той съумя - в условията на Унгария – успешно да балансира основните характеристики на социалистическата икономическа система с предоставяне на чувствителни възможности за инициатива по места. Интересна беше уникалната унгарска система на разделяне на печалбата, на функциониране на кооперативни предприятия както в селското стопанство, така и в промишлеността. Както е известно, всички тези мерки трайно възстановиха доверието на хората към Комунистическата партия. АНДРОПОВ напуска Унгария през 1957 год. Никога – както по време на кризата, така и след това – той не направи никакви официални изявления, свързани с Унгария. Без съмнение обаче личният му принос за издигането на Кадър на ръководен пост тогава и способността му да запазва външно спокойствие дори и при най-напрегнатите положения очевидно са станали причината за изключителното внимание и доверие, с които Суслов винаги се отнасяше към АНДРОПОВ. (99)

В последващия период АНДРОПОВ изпълнява и редица други важни поръчения. През 1963 год., например, той участва в делегация, ръководена от Суслов, пред която стоеше извънредно сложната задача да проведе преговори с Китайското ръководство с цел изглаждане на възникналите противоречия между КПСС и Китайската комунистическа партия. По-късно, като ръководител на КГБ АНДРОПОВ поема отговорността за действията против дисидентите-интелектуалци от рода на Александър Солженицин. Фактът, че АНДРОПОВ, без каквито и да било колебания се изказва открито в подкрепа на такъв вид действия и издържа на критиките на западните коментатори и на нападките на редица съветски интелектуалци по този въпрос, дава всички основания да се счита, че при едно негово ръководство би било просто немислимо масовото превключване на дейността на средствата за информация на антисоциалистическа вълна, както това стана по времето на Горбачов.

Особено важно е, че като ръководител на КГБ АНДРОПОВ проявява смелостта и дълбоката си вътрешна убеденост от необходимостта да разследва корупцията и другите нарушения на социалистическата законност, допускани дори на най-високите равнища на властта. По негова инициатива, например, беше освободено от длъжност цялото партийно ръководство и правителството на Азербайджан, допуснало широко разпространена практика на рушветчийство, корупция и лично облагодетелстване. Нещо повече, през 1981 год., при провеждането на ръководена от заместника му акция, бяха разследвани някои “високопоставени членове на черноборсаджийската мафия”, включително дъщерята и зетя на самия Брежнев. Това красноречиво показа, че АНДРОПОВ не се колебае и не спира пред разследване на престъпления, извършени дори от членове на семейството на Генералния секретар. (100)

Заедно с това АНДРОПОВ явно притежаваше редица други не по-малко впечатляващи лични характеристики. Независимо от това, че образованието му беше в рамките на техникум в град Рибинск и на Висшата партийна школа, впоследствие обаче той беше съумял да развие редица широки интереси в областта на културата и на други интелектуални сфери по пътя на личното самоусъвършенстване и четене на литература. По време на пребиваването си в Унгария, той успява да научи дори унгарски. Там той отделя голямо внимание на историята и културата на тази страна, за което получи заслуженото уважение на домакините. Посредством двете си дъщери, едната от които беше омъжена за известен актьор от един от Московските театри, а другата – за заместник-главния редактор на музикално списание, АНДРОПОВ имаше и лични връзки със света на артистичния и музикален свят. Освен това той знаеше английски, четеше литература, вестници и списания от САЩ, харесваше Глен Милър и Майлс Дейвис. Ако при пътуванията си по-късно Горбачов винаги демонстративно отдаваше предпочитания към Запада, АНДРОПОВ с желание посещаваше предимно социалистически страни като Унгария, Виетнам, Северна Корея, Монголия, Югославия, Китай, Албания. Навиците и начинът на поведение на АНДРОПОВ бяха такива, че той винаги внушаваше доверие. Той беше винаги уравновесен, говореше тихо, кратко и ясно, никога не губеше контрол върху себе си и очевидно беше искрен в отношенията с обкръжаващите. По времето, когато при Брежнев -достигащ вече една явно преклонна възраст и демонстриращ неспособност да управлява - все повече се допускаха нарушения на “ленинските норми” на поведение, работа и ръководство и сред много от най-висшите ръководители, АНДРОПОВ продължаваше да живее подчертано скромно и да се ползва с репутацията на работохолик. (101)

Всички изброени дотук качества на АНДРОПОВ, на неговия начин на живот и стил на работа, способността му да обхваща проблемите в тяхната сложност и цялостност, съчетани с проявената решимост за осъществяване на необходими положителни промени, вдъхнаха големи надежди и очаквания у всички, които истински желаеха по-нататъшното динамично развитие на СССР и на цялата социалистическа система.

Това отбелязва и Стивън Ф. Коен – може би най-задълбоченият изследовател на съветския политически и икономически живот в следвоенния период. Според него, от една страна АНДРОПОВ е бил безспорно най-силната фигура в Политбюро от времето на Брежнев. Той неотклонно и недвусмислено е застъпвал курса за нуждата от съществени и неотложни изменения в управлението на страната. От друга страна, само той лично се е ползвал с неограниченото доверие дори на най-твърдите комунисти. Последните са смятали, че той единствен ще съумее да проведе успешно необходимите промени. (102)

Егор Лигачов, един от малкото ръководни дейци на КПСС, който впоследствие открито се обяви против курса на Горбачов, подчертава: “АНДРОПОВ притежаваше толкова необходимата за истинския лидер – и толкова рядко срещаната – дарба и способност да “превежда” общите, големи задачи на политиката и развитието на езика на непосредствените, конкретни дела… При това обаче той никога не губеше от погледа си главната посока на движението напред и стратегическата важност на един или друг проблем предвид бъдещето на страната… За разлика от Горбачов той винаги залагаше преди всичко на предварително щателно подготвената работа, а не на импровизации. За него бяха чужди “хазартните” подходи от рода на “ези-тура” или “ако стане”. И заедно с това той беше искрено убеден в нуждата от провеждане на дълбоки, качествени промени и задълбочено планиране на обновяването на системата на социализма”. (103)

Няколко са основните документни източници, от които можем да съдим както за характерните особености на вижданията му за реалното положение в СССР по негово време, така и за конкретните очертания на политиката, която той смяташе да предприеме за решаването на стоящите пред страната проблеми. Те са: ”Колкото по-добре работим, толкова по-добре ще живеем” – доклад, изнесен пред Пленума на ЦК на КПСС на 22.ХІ.1982 год.; доклада по случай 60-тата годишнина от създаването на СССР, 21.ХІІ.1982 год.; “Анализ на сегашното положение и основни насоки за бъдещето”, доклад пред Пленума на ЦК на КПСС на 10.VІ.1983 год., както и Докладът му по случай 100 години от кончината на Карл Маркс през 1983 год., озаглавен “Учението на Карл Маркс и някои от проблемите на строителството на социализма в СССР”.

Едва ли представлява някаква особена изненада обстоятелството, че главната тема в тези публични изяви и трудове на Юрий АНДРОПОВ беше икономиката.

Не можем да не се съгласим и с общия извод на двама, иначе в много отношения различаващи се и спорещи един с друг изследователи на личността и времето на АНДРОПОВ, вече споменавани неведнъж дотук - Ж. Медведев и книгата му “Андропов”, издадена в Лондон и Ню Йорк през 1983 г., и Мартин Игон, който издава книгата “Всичко за Андропов”, излязла в Ню Йорк през същата година.

И двамата единодушно твърдят, че предишната 1982 год. е била не само най-лошата в цялата съветска история по отношение на спада на производителността на труда и на темповете на икономическия растеж, но е била и четвъртата поредна година с изключително ниски добиви в селското стопанство.

В доклада “Колкото по-добре работим, толкова по-добре ще живеем” – първият доклад на АНДРОПОВ като Генерален секретар на ЦК на КПСС – бяха набелязани всички основни аспекти на управлението му на страната, оказало се, за съжаление, твърде краткосрочно.

Откровено и без заобикалки бяха извадени на преден план най-наболелите и неотложни икономически проблеми, свързани с некомпетентността и слабата резултатност, разточителността и прахосничеството на средства, време, енергия, суровини и материали, ниската производителност на труда, лошата дисциплина на работното място. В този доклад се подчертават и неприятните тенденции на снижаване на темповете на ръста на жизненото равнище на хората, на количествен недостиг, придружен с влошаване на качеството на редица стоки за широко потребление и услуги – особено в областта на жилищното обезпечаване, здравеопазването и изхранването на населението.

Тук следва да се отбележи обаче изключително съществената разлика в постановките на АНДРОПОВ по проблемите на стоките за широко потребление в сравнение с подхода към същия въпрос на Хрущов.

Според АНДРОПОВ същността на жизненото равнище не следва да се свежда до просто сравняване със Запада и до стремеж положението там по този въпрос да бъде “повторено” в СССР на всяка цена. Различията между двете системи не се изразяват в “съревнование” между паричните доходи, а в общата стойност на всички блага, които са практически достъпни и стават достояние на преобладаващото мнозинство от гражданите им.

При социализма доходите в непосредствени парични форми, са само едната, при това далеч не най-голямата част от онова, което гражданите получаваха фактически. Всички граждани – както на Съветския съюз, така и на другите социалистически страни - бяха чувствително облагодетелствани и чрез осъществяваното преразпределение по линията на т.н. “обществени фондове за потребление”, осигуряващи реално, достъпно и безплатно образование, здравеопазване, социално осигуряване, почивно дело и прочие, и прочие.

Ако тази “втора”, не непосредствена парична форма на реални доходи се преизчисли към паричната й стойност в условията на капитализма (която гражданите там трябва задължително да плащат от сумата на получаваната от тях САМО непосредствено парично формирани доходи), то ще излезе наяве въпросът:

Коя от двете системи следва действително да догонва другата в областта на най-важните и определящи показатели на нивото на жизненото равнище?”

На фона на една такава обща принципна постановка бяха подчертани и редица други, предимно качествено по-висши и съвършени страни на системата на жизненото равнище в условията на социализма, както я разбираше АНДРОПОВ. Изключително важно място в нея заемаха показатели като “разумно потребление” - дори “рационална диета на потреблението - “повишаване на съзнателността и културното равнище” на обществото, на “моралните и естетически норми и съответно на начините на използване на свободното време”, на “общото качество на общественото обслужване на гражданите” и т.н. (105)

АНДРОПОВ виждаше причините за икономическите недостатъци и проблеми преди всичко във вече остарелите и несъответстващи на степента на развитие на производителните сили и производствените отношения в страната форми и методи на планиране и управление на икономиката. Той считаше, че в икономическата практика се забавя или въобще отсъства широкото прилагане на постиженията и на възможностите на научно-техническия прогрес. Продължаваше да се отдава предпочитание на екстензивните пред интензивните форми и методи на производство. На далеч незадоволително равнище беше - според него – и трудовата дисциплина.

Възловата дума, с която АНДРОПОВ задължително свързваше преодоляването на всички изброени слабости, неизменно беше УСКОРЕНИЕ. С особена сила това се отнасяше до темповете на всестранното модернизиране на научно-техническото равнище на цялата икономика, включително и чрез широкото въвеждане на съвременните компютърни и електронно-изчислителни технологии. Той настояваше особено силно за учредяване и на специални комисии за енергийната ефективност, които да имат властта и компетентността непосредствено да коригират “всякакви случаи и практики на неикономично използване на ресурсите". (106)

Принципно новото в организационно-политическия подход на АНДРОПОВ и в планираните в съответствие с него конкретни мерки, както това пролича в доклада му пред Юнския пленум на ЦК на КПСС през 1983 год. беше намерението му да осъществи едновременно “коренно подобрение в практиката на планиране и ръководство” в най-висшите ешелони на съветското общество и съществено повиши дисциплината и резултатността на системите за стимулиране на производството. (107)

Той съзнаваше, че в редица отношения някои от структурите на управление следваше да намалят размерите си, да опростят начините си на функциониране, както и максимално възможно да доближат дейността си до непосредствените производствени процеси. (108)

АНДРОПОВ явно си даваше сметка, че колкото и перспективно и обещаващо да изглеждаше в бъдеще въвеждането на нови технологии, както и усвояването на нови производствени методи и умения в конкретната обстановка на дадено предприятие или отрасъл, за момента тези нововъведения ще означават “необосновано” на пръв поглед отклоняване на ресурси, хора и време. А всичко това, взето заедно, при съществуващата стопанска система създава реални рискове и пряка опасност за срочното изпълнение на текущия план. Поради това той настояваше за такива промени в системите за планиране и материално стимулиране, които “да не поставят в неблагоприятно положение хората, които се заемат смело с въвеждането на нова техника и усвояване на съвременни знания и умения в сферата на производството и управлението”. (109)

АНДРОПОВ беше също така наясно, че редица специалисти споделят мнения, съгласно които причините за икономическите проблеми в страната се коренят главно в твърде голямата – според тях – централизация на стопанската й система. Те смятаха за наложително предоставянето на повече самостоятелност на отделните промишлени предприятия и колективни и държавни стопанства на село.

Заедно с това, при непосредствения си опит и наблюдения в хода на провеждането на процеси на децентрализация, както при Хрущов в СССР, така и в Унгария при Кадар, той стига до извода, че те могат да предизвикат възникване и изостряне на местни страсти, съпътствани с пренебрегване на общодържавните и общонародни интереси за сметка на частните. Така че – без да отхвърля нуждата от разумна и обоснована децентрализация в сектори и звена, където тя би се оказала резултатна – АНДРОПОВ се обяви решително против каквито и да било прибързани действия и рискове в тази насока.

Както е известно, тъкмо това направи по-късно Горбачов. За разлика от него АНДРОПОВ смяташе за абсолютно задължително “да се действа винаги премерено и с максимална предпазливост, да се опитва отново и отново, ако това е нужно, а също така да се отчита и да се взема предвид опита и на другите братски страни”. Във всеки случай - според вижданията на АНДРОПОВ – всяко едно разширяване на самостоятелността и независимостта задължително следва да бъде съчетано и с “поемане на повече отговорност и грижа, както и със съобразяване с народните интереси” (110)

Заедно с всичко това, както вече отбелязахме, АНДРОПОВ обръщаше голямо внимание както на повишаването на дисциплината, така и на усъвършенстването на системата за стимулиране на трудовата активност по места. По негово време бяха предприети редица конкретни кампании на нетърпимост спрямо случаите на недобросъвестно отношение към производствените задължения, неоправданите отсъствия от работа, пиянството, проявите на безотговорност и пр.. Предвиждаха се “преки и неумолими начини” за непосредствено наказание на нарушителите и провинилите се посредством удържане на надници за неявяване или отказване на работа, понижаване в длъжност, конкретни наказания от морално естество и др. (111) В този смисъл в началото на 1983 год. беше проведена и кампанията “Прочистване”, в хода на която – по аналогия с известното устройство за прочистване от мини – бяха положени усилия за “обществено порицание на системните нарушители на трудовата дисциплина, безпричинни отсъствия от работа” и т.н. (112) АНДРОПОВ лично оглави провеждането на тази операция в един от московските машиностроителни заводи. (113) Естествено, медиите също започнаха активна кампания в подкрепа и популяризиране на мерките, целящи повишаване на трудовата и обществена дисциплина. По този повод дори Ж. Медведев признава, че усилията на АНДРОПОВ в тази насока са постигнали “незабавно големи непосредствени резултати”. Особено чувствителни са били те по отношение на разточителството в различните отрасли. Забележително в сравнение с предишни периоди е и откровено критичното отношение от страна на средствата за масова информация към недостатъчната резултатност и компетентност в областта на селското производство, хранително-вкусовата промишленост и редовното снабдяване на населението с качествени хранителни продукти. (114)

АНДРОПОВ беше убеден противник на порочната практика на уравняване на заплащането, въведена от Хрущов. Според него тя беше отявлено нарушение на основния принцип на социализма “Всекиму според прилагания труд”.

Заедно с това той смяташе, че повишаването на трудовите възнаграждения следва да стават преди всичко за сметка и в резултат на повишаването на производителността на труда в различните отрасли на икономиката. Самоцелното нарастване на чисто паричните доходи би довело до рязко повишаване на потребителското търсене, което нямаше възможност да бъде удовлетворено. А това щеше да означава нова спирала в нарастването на дефицита, усилване на ролята и значението на “черния пазар”, както и редица други крайно нежелателни и неблагоприятни явления.

Ето защо според АНДРОПОВ системата за материално стимулиране следваше не само и не толкова да възнаграждава просто обикновеното, макар и добросъвестно участие в производствения процес, а да насърчава и обръща внимание най-вече на проявите на особено качествена работа, на стремежа за “повишен принос” в борбата за осъществяване на плановете и задачите, стоящи пред целия колектив и страната като цяло. (115)

Стремежът към активен и динамичен стил определяше изявите и на съветската външна политика по времето на АНДРОПОВ. Тогава беше немислима дори и хипотетичната постановка за някакви едностранни отстъпки или каквито и да било отстъпления, характерни за курса на Горбачов по-късно.

АНДРОПОВ поддържаше политиката на мирно съвместно съществуване и избягване на нова война. В същото време обаче той неизменно подчертаваше първостепенното значение на принципа на класовата борба и в областта на международната политика и отношения. (116) Още през 70-те години той нееднократно предупреждаваше, че започналата тогава кампания по радио “Свободна Европа”, “Свобода” и по всевъзможни други канали във връзка с т.н. “човешки права”, проявите на “дисидентство” * в социалистическите страни и пр. демонстрира засилване на идеологическата и психологическа война на империализма срещу СССР и съюзниците му по света. (117)

* несъгласие – бел. пр.

По-късно, в първата си реч като Генерален секретар, АНДРОПОВ недвусмислено даде да се разбере, че за напред ще продължава да следва “същия курс”. (118)

Както е известно, по онова време пресечна точка и олицетворение на главния конфликт на международната арена беше станал вече Афганистан. АНДРОПОВ не показа никакви признаци на нерешителност или колебание и по този въпрос. Преди да стане Генерален секретар, той нееднократно подчертаваше верността на КПСС към интернационалния й дълг и намеренията й и в бъдеще да засилва “солидарността и сътрудничеството си с братята по класа в света”. (119) А само няколко дни след избирането му на високия пост, той вече лично предупреди президента на Пакистан да се откаже от официално поддържаната прозрачна лъжа, че не участва във войната на страната на САЩ. Тогава АНДРОПОВ увери пакистанския президент, че “СССР и занапред ще продължава да подкрепя Афганистан”. (120)

Заедно с това – независимо от изключително тежката и сложна международна обстановка - той търсеше пътища за подобряване на отношенията и запазване на мира със САЩ. Възможностите в тази насока обаче не бяха много. По онова време, както ще отбележи по-късно дългогодишният посланик на СССР в САЩ Анатолий Добринин в книгата си “Поверително” (1995 год.), вече се беше разгоряла “нова студена война“, започната от Картър и особено активно подета след него от Рейгън. (121)

По думите на самия АНДРОПОВ (цитирани в “Документация на Центъра по руски и източноевропейски изследвания” на Университета в Питсбърг, САЩ, раздел Политическата дейност на Александър Николаевич Яковлев”, автор Джонатан Харис, 1990 г.) отношенията между двете страни тогава бяха навлезли в стадий на “безпрецедентна конфронтация”. (122) Според Добринин подходът на АНДРОПОВ към САЩ се е основавал на убеждението, че “е невъзможно да постигнем мир, умолявайки империализма за това. Мирът може да бъде отстояван само и единствено от непреодолимата мощ на съветските въоръжени сили.” (123)

Поради тази причина АНДРОПОВ отхвърли т.н. “нулево предложение” на Рейгън, явно целящото едностранни предимства за Запада. То предвиждаше отказ на САЩ от идеята за разполагане на ракети със среден обсег на действие в Западна Европа, ако СССР изтегли от европейския континент всички вече намиращи се там надземни ракетни въоръжения. Заедно с това се предвиждаше страните от Западна Европа, членки на НАТО, да запазят своите собствени ракети със среден радиус на действие.

Както е известно, по-късно Горбачов прие изцяло тези искания на Запада.

За разлика от него АНДРОПОВ беше далеко от каквито и да било едностранни отстъпки на Западна Европа и САЩ в каквито и да било области. “Целият досегашен опит на Съветския съюз” – заяви той, - “показва, че е немислимо да отидем при империализма със свалени шапки и да се надяваме по този начин да измолим мир от него”. (124)

Заедно с това той самият направи и конкретни предложения за намаляване на международното напрежение. Той се обяви и за разоръжаване, но при строгото съблюдаване и запазване обаче на вече достигнатото равновесие между СССР и САЩ във военно-стратегическата област, от което Съветският съюз нямаше никакво намерение да отстъпва тогава.

Тази твърда и безкомпромисна политика не беше лишена обаче и от гъвкавост – особено що се отнася до двустранните отношения със САЩ.

Бяха възобновени разговорите на най-високо равнище с Вашингтон след двустранното им прекъсване. Когато Рейгън за пръв път се среща със светския посланик Добринин и поставя пред него въпроса за предоставяне на изходни визи и възможност за напускане на страната на сектата на т.н. “петдесетници”, потърсили убежище в сградата на посолството на САЩ в Москва, АНДРОПОВ веднага разреши проблема.

По негово време беше възобновено функционирането и на т.н. “гореща линия”между Белия дом и Кремъл, прекъсната при Картър. Независимо от твърдото си убеждение, че Рейгън търси постигане на едностранно военно превъзходство чрез нанасяне на пръв ядрен удар, АНДРОПОВ даде все пак изрични инструкции на съветските делегати на преговорите за стратегическите въоръжения да се въздържат дори от намеци за възможното им прекъсване. Специални инструкции е получавал и посланик Добринин. От него се е изисквало да обръща внимание и на най-дребните нюанси в поведението и политическия курс на Рейгън, които биха могли да окажат определено въздействие върху евентуалното подобряване на отношенията между двете страни. (Изключително интересен в тази насока беше, например, своебразният пробив в антисъветските и открито милитаристични настроения, осъществен през този период от известната Декларация на Конференцията на католическите епископи в САЩ. – Доп. пр.)

Тези усилия обаче бяха прекъснати от известния трагичен случай с южнокорейския пътнически самолет, излетял от Аляска (САЩ) и на път към Южна Корея оказал се - неизвестно по какви причини - над особено важната във военно-стратегическо отношение крайна северна част на СССР. (125)

Краткият срок на пребиваването на АНДРОПОВ на най-високия ръководен пост в СССР беше белязан и с усилията му да предприеме редица стъпки към разрешаването и на други важни проблеми, свързани с нормите на партиен живот, кадровата политика, идеология, развитието на социалистическата демокрация в Партията и държавата, както и с националния въпрос. Преди всичко той даде ясно да се разбере, че по никакъв начин повече Партията няма да търпи проявите на корупция, рушветчийството и злоупотребите с властта.

Той настояваше особено много за възстановяване на ленинските норми на партиен живот и ръководство. Лигачов твърди, че след избирането на АНДРОПОВ на поста Генерален секретар практически всички управленчески кадри преминават “от съкратен на удължен работен ден”. (126) АНДРОПОВ премахва и наследената от Брежнев политика на “стабилност на кадрите””. Той последователно изваждаше от управлението много от предишните вече некомпетентни ръководители, като ги заменяше с по-млади и по-добре подготвени хора. Този процес вървеше както в Партията, така и в държавата като цяло. При това той явно нямаше стихиен, кампаниен характер, а по-скоро следваше един дълбоко премислен план, съобразен с обективните нужди на страната.

Така например, една от първите кадрови промени във висшето ръководство по времето на АНДРОПОВ беше смяната на министъра на транспорта. Очевидно тук се отчиташе обстоятелството, че недостатъчно бързата, резултатна и разумно организирана работа на това ведомство често пъти се оказваше в основата на наблюдаваните различни критични явление и тенденции в нормалното функциониране на огромната по своя потенциал и мощност съветска икономика. Фактът, че тези производствени мощности и потенциал действаха върху безпрецедентно обширни и разнообразни като терен територии, обхващащи значителна част от два континента, превръщаше системата на транспорта в един от наистина решаващите отрасли не само за развитието на икономиката, а и за динамичното и цивилизовано съществуване на цялата съветска страна.

В областта на партийното строителство АНДРОПОВ е проявявал изключителна нетърпимост към съществуващите системи на формално, бюрократично отношение към работата на всички нива. Особено внимание е обръщал той на изкореняването на широко разпространената практика на провеждане на партийните събрания по предварително “спуснати” и “съгласувани” сценарии. (128)

Според него от жизнено важно значение както за Партията, така и за цялата страна е премахването на абсолютно всички и всякакви съществуващи пречки за разгръщане на инициативата по места на всички равнища на политическия и стопанския живот. Лигачов изтъква, че АНДРОПОВ започва да въвежда дори “практиката на предварително обсъждане в първичните трудови колективи на постановки и решения, които се предвиждало да бъдат приети от ръководствата на Партията и правителството”. (129) Все в тази основна насока е бил и проведеният през юни 1983 год. специален Пленум на ЦК на КПСС, посветен на мерките за подобряване на идеологическата работа. (130)

Всичко в начина на работа и в провежданата политика по времето на АНДРОПОВ убедително доказва, че той не само е имал ясна представа за истинските проблеми, пред които са били изправени СССР и КПСС, но и е възнамерявал и планирал разгръщане на широкомащабни мерки и промени с оглед на неотложното и резултатното им разрешаване. На Запад, разбира се, съществува цяла гама от противоречиви оценки и виждания за личността и дейността му, представящи го (според случая) било като изключително ограничен “ястреб” и консерватор, било като “кабинетен либерал и реформатор”, без реална представа за истинското положение на нещата в страната и в света като цяло. Според Игън обаче по-голяма част от западните анализатори прибягват до подобни квалификации целенасочено и манипулативно. (131)

Дали пък истинската причина за едно подобно, последователно провеждано недоброжелателно отношение не се корени в обстоятелството, че нищо у АНДРОПОВ - нито начинът му на изразяване, а още по-малко действията му - не подсказваха за наличие на каквото и да било намерение за пренасочване на страната по пътя, който пое Горбачов след 1987 год.? Защото АНДРОПОВ не само цитираше Маркс и Ленин и настояваше за запазване ненакърнимостта на генералната марксистко-ленинска линия на Партията, както това се очакваше и изискваше практически от всеки партиен деец. Той винаги се стараеше обаче да прави от този, така или иначе утвърдил се своебразен “партиен ритуал”, и истински “изпит” както за принципността, така и за деловите качества на кадрите.

Във всичките си публични изяви, речи и действия през целия период от 1964 до 1983 год., АНДРОПОВ неотклонно подчертаваше, работеше и се бореше за творческо приложение и реализация на основните принципи и идеи на марксизма-ленинизма в непосредствената дейност на Партията и държавата за решаване на неотложни и жизненоважни проблеми на външната и вътрешна политика.

Заедно с това той никога не се колебаеше да се обяви за предприемане на най-твърдите и неотстъпни мерки, ако те са налагани от интересите на социализма. Той по никакъв начин не се впечатляваше и от най-ожесточените критики и нападки от страна на Запада, а винаги намираше нужната находчивост и доводи да отговори по подобаващ начин. С други думи, АНДРОПОВ очевидно имаше потенциала и способностите да прояви по убедителен начин твърдост, принципиалност и неотстъпчивост именно там, където по-късно Горбачов така неочаквано за всички щеше да склони дори на най-съдбоносните компромиси и отстъпления.

Политиката на АНДРОПОВ се отличаваше коренно от тази на Горбачов и по въпросите, свързани с развитието на социалистическата демокрация, с отношението към проявите на агресивно-разрушителен за СССР национализъм и към явленията и тенденциите на т.н. “втора” икономика, основаваща се на частнособственически елементи. От една страна, той не омаловажаваше последствията и не си затваряше очите пред случаите на действително нарушаване на социалистическата законност и на партийната демокрация. За него от особено значение беше и “правото, необходимостта и способността на революцията да защитава – включително и със сила – себе си и завоеванията си” (132)

АНДРОПОВ рязко отричаше и осъждаше т.н. “втора икономика”. Никаква друга отрицателна страна от живота в Съветския съюз не предизвикваше такова отвращение у него както необуздания стремеж към алчното “трупане на пари”. По негово време ограбването на народната собственост и използването на партийни и държавни постове за “лично облагодетелстване и забогатяване” бяха квалифицирани като най-сериозни углавни престъпления. (133) Алчността и користолюбието за сметка на социализма не само не следваше да бъдат окуражавани и толерирани – те не трябваше да бъдат изобщо допускани. АНДРОПОВ беше дълбоко и искрено убеден, че “процесът на превръщане на частната собственост в обществена и общонародна в никакъв случай не трябва да се разглежда през призмата на опростенчески формули. “Дори при нас, в условията на вече установени социалистически производствени отношения, редица хора продължават не само да запазват, но даже и да възпроизвеждат възможности за лично забогатяване за сметка на други, за сметка на цялото общество… Те изключително изобретателно и енергично успяват да превръщат “нашето” в свое “лично”…” (134)

Същият задълбочен и очевидно нетрадиционен подход отличаваше възгледите на АНДРОПОВ и по проблемите, свързани с националния въпрос. Той явно не споделяше твърде самодоволния , дори понякога почти безгрижен “оптимизъм”, проявяван в тази насока от непосредствено предшестващите го генерални секретари на Партията. Заедно с това, при него нямаше, разбира се, ни следа и от почти пълния нихилизъм *, безхаберие и пренебрежение към този въпрос, проявявани впоследствие от Горбачов.

* Отричане на всякакви принципи, закони и норми. – Бел. пр.

Макар и като че ли не съвсем присъщо на деец на управляваща комунистическа партия, а може би още по-неприсъщо на един действащ Генерален секретар на КПСС, АНДРОПОВ практически не считаше, че с установяване на социализма са решени и изчерпани проблемите, свойствени на и пораждани в тази област. Според него националните различия остават в сила и след преодоляването на социално-обществените противоречия. Нещо повече – те имат способността дори да нарастват и да проявяват тенденция към по-отчетлива изява в условията на постоянен икономически и културен прогрес. Поради това АНДРОПОВ беше искрено убеден, че и 60 години след социалистическата революция националният въпрос ”все още стои на дневен ред и при зрелия социализъм”. (135)

Във връзка с това той проявяваше безкомпромисност към всички неточности, недомлъвки или закононарушения, нараняващи националните чувства на хората, допускани в тази насока от възприетите политически курсове в страната както към текущия момент, така и в миналото. Освен това според него не следваше да бъде проявявана каквато и да било търпимост спрямо каквито и да било прояви и идеология на национално високомерие, неоправдано самовеличаене или потъпкване на националното самочувствие на останалите. (136)

През периода на неговото управление АНДРОПОВ смяташе, че ключов момент за разрешаване на националните въпроси ще бъде едно “положително решение, осигуряващо не само равнопоставянето, но и действено участие на всички национални групи и националности” на различните нива на функционирането и управлението на Партията и държавата” (137)

Както тогава, така и впоследствие, някои хора бяха склонни да възприемат тези негови препоръки като празни приказки, повтаряни по един или друг подобен начин от всеки партиен лидер, дошъл на власт. Разразилите се скоро след смъртта му още в средата на 80-те години взривове на националистическа истерия с размерите на кървави изстъпления, доказаха обаче отново неговата прозорливост и оправдаха загрижеността му.

И отново – колко рязко се отличаваха и тези качества на АНДРОПОВ от като че ли всепоглъщащата склонност на наследника му Горбачов да “лакира” практически всичко от заобикалящата го действителност – нещо, което толкова бързо и мащабно се изроди в очебийна политическа “слепота”.

Както тогава, така и сега, има всички основания да се счита, че АНДРОПОВ притежаваше всички качества на ръководител, нужен за успешното провеждане на реформите, необходими за по-нататъшното развитие на СССР и на социализма. Не му достигна обаче времето…

Впоследствие се намериха, разбира се, критици и “аналитици” от рода на явния циник Дмитрий Волкогонов и други нему подобни, които “със задна дата” се опитват да “докажат”, че политическият курс на АНДРОПОВ всъщност “не работел”. Фактите обаче говорят тъкмо обратното.

Петнадесет месеца на власт по никакъв начин, разбира се, не могат да бъдат достатъчни за провеждане на широкомащабни реформи в такова огромно по своите размери и разнообразие общество като съветското. Още повече, че – както се вижда от лекарските предписания – почти половината от това толкова ограничено физическо време АНДРОПОВ е прекарвал практически прикован на легло или подложен на животоспасяващи медицински процедури.

Дори и при такова крайно неблагоприятно развитие на нещата, извършеното от АНДРОПОВ на поста Генерален секретар на КПСС беше особено важно, значимо и нужно. Може само да се съжалява, че наследилият го на този пост Константин Черненко очевидно нямаше каквито и да било възможности да продължи набелязаното и започнатото. Дори Волкогонов, когото трудно може да се заподозре в каквато и да било симпатия към АНДРОПОВ, отбелязва, че Черненко е “една пълна посредственост, човек необразован и без виждания и представи, нужни на един ръководител на Партия и държава.” (138)

Някои от икономическите преобразования, заложени по времето на АНДРОПОВ, продължиха да се развиват в набелязаната посока известно време и след смъртта му. Други така си и останаха в “чекмеджето”. Впоследствие много от започнатото бе оставено да “изсъхне на корена си” по времето на двугодишното управление на Черненко. В резултат на това, по-голяма част от вътрешните проблеми на Партията от тези в областта на икономиката и външната политика на страната, наследени още от времето на Брежнев, така си и останаха. Редица от тях дори се и влошиха.

Горбачов дойде на власт при това положение на нещата. За него се говореше, че той ще тръгне по пътя на реформите. Никой обаче не можеше да каже какви ще бъдат те. Кой знае, тогава това може би беше “тайна” и за самия, твърде изненадващо новоизбран Генерален секретар.